Тя кимна и се умълча. Мъжете загребаха по-близо до брега и от време на време надвисналите скали, когато затулваха слънцето, ги обвиваха в сянка.
— Не знам дали би ми харесало тук през зимата. Чувала съм за зимите по тия места. Разправят, че… — Тя отново не довърши, но този път той не се намръщи, а само спокойно зачака, взрян в планините, покрай които минаваха. Ларен каза: — Изглежда са трудни за преживяване.
— Не са по-трудни от останалите неща. Просто красотата им е по-различна — отвърна Мерик. — Но ти си права — когато дните се скъсят, а планините и дърветата се покрият със сняг, всичко става толкова еднакво, че започва да те гнети. През зимните месеци прекарваме повече вкъщи, защото снегът понякога е страшно дълбок и излезеш ли навън, затъваш до шия. — Той замълча и след малко продължи: — О, но да се озовеш съвсем сам в гората, заобиколен от борове, тишина и от ослепителната белота на прясно навалял сняг… Рядко някой може да остане равнодушен към подобна гледка.
— Чувала съм да казват, че викингите държат животните в къщите си през зимата.
— Да. Иначе ще замръзнат. Излишните животни се колят, месото им се опушва и изсушава, за да не гладуваме през зимата. А другите животни се вкарват в къщата. — Той се ухили насреща й. — Миризмата не е чак толкова непоносима. Човек свиква. Но когато спре снегът, огрее слънце и всичко се изпълни със свеж въздух, о, тогава става прекрасно. Ти откъде си, Ларен?
— От сев… — Тя млъкна и задърпа жалките си плитчици. — Няма значение, Мерик. Благодаря ти за дрехите. Вече не се чувствам като мъж, никак не ми беше приятно да се преструвам. Макар че ще ми липсва свободата да тичам и да се движа по-бързо.
Той не настоя. Скоро щеше да научи всичко за нея и Таби. Наблюдаваше я как си играе с косата, гъста и къдрава, която бе успяла някак да върже — макар да не бе достатъчно дълга за сплитане, и да прихване жалките опашчици с две дървени шноли на темето си. По-късите косъмчета се виеха около лицето й и няколко непокорни кичура падаха на тила й, И с щръкналите си червени опашчици пак изглеждаше много женствена и той мислено си призна, че в това облекло е страшно привлекателна. Въпреки жълто-зеленикавия белег, който още личеше на бузата й, ловеше око. О, божества, бе направо красива с тая блеснала на яркото слънце шеметно червена коса.
Отвърна поглед от нея и го насочи към брега, който изобщо не приличаше на бряг с тия гигантски скали, спускащи се отвесно в дълбоките води на фиорда, без прекъсване, без никакво разнообразие от пясък или камъчета. Спомни си за Молвърн и отново усети под лъжичката предишното парене, от което го побиха тръпки. Мразеше го, защото не можеше да си обясни произхода му, защото не бе в състояние да предприеме каквото и да било. Нищо не можеше да стори, освен да чака.
Елър се провикна:
— Нищо не надушвам, Мерик, но виждам Молвърн! Ей го там!
Останалите мъже извиха вратове и закрещяха. Олег се приближи до Мерик.
— Имахме успешно търговско плаване — рече той. — Сандъчетата ни са пълни със сребро. Жените ще ни удостоят с голяма признателност за красивите кожи, които им донесохме.
Мерик се засмя, пропъди глупавите си страхове и се почувства безгрижен като хлапак.
— Да, а брошката, дето ще подаря на майка ми, ще я накара да разцъфне от щастие и да ме натъпче с всичките си вкусни гозби, докато ми се пръсне коремът от ядене. — Олег прихна.
— Аз пък донесох на Тора гривна — рече Мерик. — Толкова съм измършавял, че ще трябва да ме храни здраво поне една година. Какво си взел за баща си?
— О, купих му драгоценен нож с чудновата дръжка от слонова кост. — Олег се засмя още по-гръмко.
— А аз донесох на баща си кутия за скъпоценности и ще накарам майстора на руни да му я гравира.
Мерик удари другаря си по рамото. Олег го ръгна с юмрук в корема. Лодката се разлюля. Мъжете се засмяха и ги обсипаха със съвети.
Двамата се боричкаха, ръмжаха от ударите си и лодката се накланяше ту на една, ту на друга страна.
Ларен ги наблюдаваше усмихната, докато внезапно видя, че Мерик е в опасна близост до едно стърчащо остро гребло. Извика му точно в момента, когато Олег го бутна и той загуби равновесие. Размаха ръце във въздуха и със слисано изражение се катурна през борда.
Мъжете избухнаха в смях и го измъкнаха от водата. Той се качи подгизнал в лодката и се изтръска като помияр.
— Много ли ти е смешно? — попита Ларен, която се тресеше от смях.