— Аз я искам — сопна се Ерик и тя долови раздразнението и настойчивостта в гласа му.
— Тя е моя наложница, както и моя робиня, Ерик. Когато се уморя от нея, може и да ти я продам. Хайде, Ларен.
— Тя каза, че сега не я искаш, защото имала кръвотечение. Щял си да я потърсиш, едва когато свърши. Наблюдавах те, Мерик, та ти не си я докоснал, дори не я поглеждаш, откакто се върна. Само за проклетото момче те е грижа.
Мерик отговори бавно и преднамерено отпусна свитите до тялото си юмруци:
— Вярно е, че не ми е приятно да я обладавам в тези моменти, но съм страшно освирепял и няма да се гнуся. Избягвам да я гледам, защото всеки път настръхвам от желание. Не обичам да се измъчвам. Но тази вечер не мога да се сдържам повече. И ще наложа волята си, защото тя е моя робиня, а не твоя. Лека нощ, братко. Виждам, че Сарла те чака.
— Дявол да те вземе, Мерик, не я ща да ора нивата й, а да ми разкаже какво е станало с Грънлидж Датчанина!
Ако не си бе глътнала езика от страх, Ларен щеше да избухне в смях.
— Утре вечер ще разбереш, Ерик.
Мерик протегна ръка и тя без колебание му подаде своята. Дръпна я рязко. Тя залитна и се притисна към гърдите му, той се подсмихна и нежно я помилва по главата. Рече, без да я пуска:
— Казах ти, че е слаба. Толкова е кльощава, че само ще я погледнеш и ще я зарежеш. Косата й също е къса и проскубана, нали виждаш — не е гъста и дълга като на жена ти или като на любовниците ти.
Ларен дочу смях и позна, че е на Кайлис. Зърна Сарла с крайчеца на окото си. Как можеше Ерик да срами съпругата си по този начин! Това я вбеси. Преди да успее да каже нещо, Мерик се наклони към нея и силно я целуна.
Тя млъкна от изненада. Той отново се засмя, махна за поздрав на брат си и я вдигна на ръце. Тя не се помръдна, почти спря да диша, докато не я остави върху леглото, принадлежало на брат му преди смъртта на родителите им.
Спалнята бе малка и тъмна. Мерик изруга под нос, излезе и бързо се върна със запалена газена лампа. Леглото бе застлано с вълнени одеяла, а върху тях бяха метнати видрови и еленови кожи, купени от Лапландия. В долната му част имаше огромен скрин и нищо повече.
Мерик отиде до входа на спалнята, дръпна кожената завеса и надникна навън. Ерик не се мяркаше никъде. Дано бе със Сарла. Бе тихо, само някои мъже хъркаха и сегиз-тогиз се надигаше пъшкане и кикот от двойките, които се забавляваха, преди да заспят.
Отново изруга и излезе от спалнята. Ларен не се помръдна. Бе вперила поглед в мечата кожа, спусната над входа. Когато Мерик се върна, в ръката му имаше глинено бурканче.
Рече кратко:
— Мехлемът за крака и гърба ти. Свали си дрехите.
Тя не се помръдна.
— Защо ме целуна?
— Заради брат ми. Да му покажа, че ми принадлежиш.
— Но всички видяха това.
Той сви рамене и отрони сухо:
— Знам. Така и хората на Ерик ще стоят настрана. А сега ме послушай. Уморен съм и ми се спи.
Тя не искаше да се съблече пред него и да го отблъсне с мършавото си тяло. Преди не се притесняваше, но сега имаше значение по простата причина, че държеше на мнението му. Не, никак не й се щеше да се подчинява на тази заповед. Сякаш бе никоя, сякаш му е все едно коя или каква е. Той се интересуваше само от Таби, а не от нея, него обичаше, а тя му бе напълно безразлична. Не отрони нищо, нито дума. Опита се да си напомни, че ако той не я бе спасил от Траско, сега положително щеше да е мъртва. Макар че това не бе съвсем вярно. Тя бе избягала от Траско сама. Някак си щеше да успее и сега. Бе му длъжница единствено заради Таби.
Чудеше се как да постъпи.
Копнееше пак да я целуне, но той никога не би го сторил по своя воля, непринудено, или защото жадува за нея. Да, тя наистина си нямаше никого, освен едно петгодишно братче.
Внезапно ужасът от последните две години, от онова време на безмерно отчаяние и на бясна ярост, която я ядеше ли, ядеше отвътре с всеки изминал ден, сега се надигна в душата й и тя се почувства смазана под тежестта му. Изригна навън, без да може да го спре. Разплака се и цялото й тяло се разтърси от дълбоки, грозни ридания. Зарови лице в ръцете си, ненавиждайки отблъскващите хлипове, които издаваха слабостта й пред него, но съкрушителната мъка я връхлиташе на талази. Обладаха я безсилие, страх, огорчение, разкъсваха я отвътре и я унищожаваха. Помъчи се неистово да се овладее, защото не искаше да я види колко е жалка, не искаше никой да я види такава, но риданията й ставаха още по-неудържими и покъртителни.
Той остави мехлема на леглото, приседна до нея и безмълвно я взе в обятията си. Замилва гърба й с огромните си лапи, но си спомни, че сигурно още я боли след побоя на Траско. Тогава я погали по главата, като я придържаше внимателно с едната ръка през гърба. Помисли си, че по същия начин би държал Таби, би го галил и би му шепнал, че всичко ще бъде наред, защото той, Мерик, е тук и вече ще се грижи за него, ще го закриля с цената на живота си.