— От доста отдавна се преструвам. Това беше единственият начин да се защитя и досега успявах.
— Тогава си била в страна на глупци.
Клив се обърна да си върви. Притесняваше се за девойката и недоумяваше защо. Беше никоя, просто робиня, която скоро щеше да иде при старата Евта — ако Траско не разкрие пола й и не я продаде в някой бордей, или не я пребие до смърт.
— Благодаря ти, Клив — чу я той да извиква подире му. Да, ако Траско разкрие, че е момиче, може да я убие, задето е провалила плановете му. Знаеше, че сестрата на Каган-Рус, старата Евта, никога не би взела момиче в къщата си. Тя държеше само робини, които бяха по-дърти и от зловещото тресавище, ширнало се на запад от Днепър.
Съдбата й не го интересуваше. Каквото има да става, ще стане. Девойката не бе лишена от кураж, но бе глупава, като го показва. Ето докъде я бе довело безразсъдството й — да лежи просната по корем с цъфнал гръб. Натъжаваше го мисълта, че тя може да умре или да й се случи нещо по-лошо.
Макар че кое би могло да бъде по-лошо от смъртта? Той дори не помнеше лицето на отдавна починалата си майка. Смъртта е последното, което човек трябва да си пожелава.
Най-сетне се мръкна. От единствения тесен прозорец в стаята струеше само тъмнина. Не грееше луна и звездите бяха затулени от бухлати черни облаци. Да, беше много тъмно, слава на боговете.
Ларен изяде още една купа бульон и поговори малко с Клив, който отиде да прислужва на Траско при поднасянето на вечерята. Помоли го да й остави кошницата с мек хляб за през нощта. И той я остави, глупакът му с глупак. Тя я уви в една скъсана завивка от леглото. Съжаляваше, че няма други дрехи, освен дрипите на гърба си. Поне успя да се загърне с остатъка от завивката под парцалите. Сега пак приличаше на момче и никой нямаше да се усъмни. Беше слаба, гърдите й не бяха много налети и тя съвсем ги сплеска със завивката, а косата й бе къса и щръкнала. Освен това бе толкова мръсна и така вонеше на вкиснато, че едва ли някой би забелязал или би се поинтересувал от пола й. Само да не я мъчеше гърбът, който почти я караше да лази. Тя надви нестихващата болка и стисна зъби, за да не издаде звук, да не изохка и да не привлече вниманието върху себе си.
Вратата не бе залостена. Но дори да беше, тя щеше да се провре през тесния прозорец. Изниза се като тъмна сянка в мрачния схлупен коридор. Под нозете й имаше груби дъски, а не пръстен под, над главата й — нисък таван с варосани греди. В коридора липсваше покъщнина. Помъчи се да си спомни пътя на идване. Представи си го и свърна наляво, където коридорът се разклоняваше.
Чу мъжки говор — сигурно бяха пазачите, и притисна гръб към стената. Беше грапава и тя изстена от болка. Колко ли бяха на брой? Дъските изскърцаха под краката й.
— Какво беше това?
— Кое? Чува се как мляскаш, бе тъпако, нищо друго.
— Все пак ще ида да видя. Знаеш го какъв е Траско.
Ларен забрави болката в гърба. Застина като камък.
Мерна сянка. Не дишаше и не мърдаше. Мъжът пристъпи към нея, спря и се ослуша. Другият се обади:
— Нали ти казах, че няма нищо. Трай си и пий. Или ми дай бирата си. Няма никой, жива душа няма.
Разнесе се сумтене, последвано от шумно оригване. Някой се изсмя.
Тя бавно си отдъхна. Почака доста време. Сетне тръгна на пръсти, долепена до стената, като свиваше все наляво. Вече долавяше много гласове, дори този на Траско, ако не бъркаше. Щом беше на Траско, значи се намираше до трапезарията на ненаситния търбух.
Накрая стигна до тясна врата. Завъртя желязната дръжка и се озова в смрадлива уличка. Лъхна я мирис на застояла вода и се почуди как може Траско да има такава чиста къща, а да търпи вонята пред прага й. Нямаше значение, нали бе успяла да избяга. Едва не изкрещя от облекчение. Само въздъхна сподавено и подскочи от пронизваща болка. Замръзна на мястото си, опитвайки да се овладее. Гърбът я пареше и смъдеше. Стори й се, че усеща нещо влажно и лепкаво и се запита дали раните й отново не кървят.
Беше почти свободна. Тъй че раните й нямаха значение. Гърбът й щеше да оздравее, само че не тук, не в къщата на Траско, не в Киев. Ще вземе Таби и ще отидат на север, в Чернигов, градче на източния бряг на Днепър — бе чула за него от един роб. Сигурно не е на повече от три дена път пеша. Ще открадне дрехи, за да се преоблекат, ще се престори на вдовица, а Таби ще бъде детето й. Ще оцелее и ще се погрижи за Таби. За първи път й се отдаваше случай да избяга и тя възнамеряваше да се справи. Преди никога не би се решила на такава стъпка. Предполагаше, че боят й е помогнал. Траско никога не би допуснал, че някой ще понечи да се измъкне с такъв накълцан гръб.