— Значи е истина, че Роло произхожда от техния род?
— Да, истина е. Чичо Роло ми каза веднъж, преди доста време, че са дивашко племе.
— Колко дивашко? — провикна се Роран.
— Ами толкова, че дори пикаят в къщите си.
Потопи се в сгряващия смях на мъжете, после обърна лице към южния ветрец, който духаше откъм бакборда. Вече бе утихнал значително, водата бе тъмносиня, белите зайчета по нея бяха мънички и лениви. Плаваха до самия бряг, без да се отдалечават от сушата. Щяха да стигнат до река Сена към полунощ, ако вятърът се задържеше и дъждът останеше на север от тях.
— Да дадеш земя на Роло и да я превърнеш в херцогство е все едно да направиш от бракониера пазач — обади се Мерик, грабна веслото си и равномерно загреба. Другите скоро се присъединиха към него. — Не, този Шарл Трети съвсем не е толкова наивен. Дал е на чичо ти онова, което и бездруго той е завзел. Мъдър човек.
— От думите ти излиза, че чичо ми е като доверчиво дете, което може да бъде водено за носа.
Мерик се засмя.
— Не, прости ми, Ларен, че говоря така за свещения Роло. Той е достоен за страх и уважение. Чичо ти се е стремил към сигурност и я е получил. Да, по този начин си е спестил куп неприятности и е осигурил каквото е искал за народа и наследниците си. Ако желаеш да живееш спокойно и да обработваш земята, няма смисъл да воюваш със съседите си. Разкажи ми повече за Ота и Уеланд.
— Ота е неотлъчно до чичо ми от деня, в който Роло е бил прокуден от Норвегия от крал Харалд. По-млад е и е много умен. Уеланд, лейтенантът на чичо, му е приятел от детинство. Заедно са воювали, оженили са се горе-долу по същото време и съпругите им са починали почти една след друга. Много са близки.
Мъжете заговориха за други неща. Ларен отново седна до стария Фиррен, който държеше здраво руля, и обърна лицето си към топлото следобедно слънце.
Заспа. Когато се събуди, слънцето вече не огряваше лицето й. Мерик се бе надвесил над нея с протегната ръка.
— Наближаваме Сена. Ще продължим на юг надолу по реката. Ще пренощуваме край Руан. Искам всички да бъдем чисти и хубаво облечени, когато отидем в двореца на чичо ти.
Ларен се сети за трите нови рокли, които Айлирия бе изтъкала и ушила. Бяха от най-меко платно и лежаха сгънати в сандъчето на Мерик. Да, копнееше да се изправи пред всички в най-прелестния си вид.
Изтеглиха лодката от водата на една пуста и тясна пясъчна ивица, оградена от гъсти брезови и кленови дървета. Вечерта бе топла, наоколо гъмжеше от насекоми, водата се плискаше в брега. Цареше пълно спокойствие.
Мерик се обърна към Елър.
— Бъди бдителен и гледай да надушиш, ако се задава опасност.
— Непременно, Мерик. Не се тревожи.
Мерик се тревожеше, но не толкова от вражеско нападение. Тревожеше се, задето бе позволил на Ларен да тръгне с него, отстъпвайки пред съвсем разумните й доводи, че чичо й може направо да го отпрати и въобще да не го изслуша, че може да се ядоса от неправдоподобния му разказ и да заповяда да го убият. Всичките й възражения бяха убедителни, но въпреки това положението никак не му харесваше.
Не се безпокоеше, че Роло може да го убие, макар да се бе венчал за племенницата му, определена за династически брак с наследника на датския крал. Не, предполагаше, че ще се примири с това. По-скоро се тревожеше за предателя, който е организирал похищението над нея и Таби. Дали е била Хелга? Изглеждаше вероятно, а и Ларен в разказа си сякаш бе убедена във виновността й. Обаче Мерик се колебаеше и не бе склонен да повярва в очевидното, защото от опит знаеше, че често пъти то е измамно и само подвежда.
Обърна се на хълбок и прегърна Ларен. Миризмата на топлата вълча кожа и допирът на меката й плът моментално го възбудиха. Отстрани с език копринените власинки от ухото й и го целуна. Но не я разсъни.
Тъкмо се унасяше, когато тя изпищя. Боричкаше се трескаво в прегръдките му, дъхът й излизаше на мъчителни пресекулки, тя плачеше, безпомощните й ридания го пронизваха чак в корема. Той я разтърси силно.
— Събуди се, Ларен, това е просто лош сън, нищо повече.
Тя премигна срещу него, потрепери и подсмръкна, мъчейки се да възпре сълзите си.
— Същият сън ли беше?