— Трябва да намерим доказателства, господарю — рече Ларен. — Не мога да бъда сигурна, макар да изглежда напълно вероятно. Както спомена, винаги е имало злосторници, дори сред франките, които дължат вярност на своя крал Шарл.
— Права си. Ще обсъдя този въпрос с Ота, но без да му казвам за Таби, независимо че заслужава да знае. Уеланд, къде е Ота?
— Той, ъ-ъ, той е в нужника, Ваше Величество. Скоро ще се яви.
— Ота с неговия проклет стомах — рече Роло. — Стомахът му непрекъснато го свива и го пришпорва към нужника. Е, Мерик, да ти призная, бях на път да реша, че някой от съпрузите им трябва да ме наследи, ако нещо се случи с Уилям. Но не бях съвсем готов да го сторя. Още не съм чак толкова престарял. Може би щях да изчакам някоя и друга годинка. Жената на Уилям пак носи дете. Молим се на християнския бог да е момче и да се роди живо. Ако е момиче, тогава ще видим…
Мерик го прекъсна внимателно:
— Ами ако те се уморят да чакат и ви отровят, Ваше Величество, или пък отровят Уилям?
Уеланд се обади, свъсил широките си вежди:
— Да, не е изключено. Имаш пълно право, Мерик Харалдсон. Ота също говори за това. Постоянно се тревожи, че Роло и Уилям могат да бъдат отровени. Често опитва храната на Роло, преди да му я поднесе.
— Да — рече Роло и се засмя. — И после тича в нужника, като че вече се е нагълтал с отрова.
Мерик се засмя, но бързо стана сериозен.
— Какво смятате да предприемете, Ваше Величество?
Изведнъж Роло се усмихна. Усмивката му не бе приятна. В нея се четеше гняв, лукавост и решимост. Мерик съзря непреклонната му воля и неутолима амбиция, които го бяха превърнали в легендарна личност, които го бяха хвърлили в повече битки, отколкото човек би могъл да преживее. Но Роло не само бе оцелял в тях, той бе завладял цяло кралство и сега бе негов господар. И щеше да властва, докато боговете не решат, че е дошъл краят. Тогава неговият син щеше да поеме управлението, а след него и внукът му. Мерик видя всичко това, повярва му и се помоли да се сбъдне.
Глава двадесет и първа
Роло я държеше винаги край себе си, винаги наблизо — ръката му не слизаше от рамото й, леко докосваше лицето й, стискаше пръстите й. И не преставаше да се чуди как се е превърнала в жена, какво е била принудена да понесе, как е оцеляла и как е успяла да опази и себе си, и Таби. Колко ли горд щеше да бъде баща й Халад… Мислите му свършваха дотук, винаги ги спираше на това място, понеже животът продължаваше, често пъти по необичаен начин и в дадения случай той бе спечелил, бе надвил проклетата съдба. Сграбчи китката на Ларен и се намръщи, като напипа щръкналите й кости.
Бяха се нахранили в личните покои на Роло. Угощението бе толкова пищно, че дори Мерик въздъхна от задоволство. Не присъстваха нито Ота, нито Уеланд. На Мерик тепърва му предстоеше да се запознае с Ота.
— Ларен е добра готвачка, Ваше Величество, но не съм сигурен, че би могла да надмине това.
— Еленовото месо е направо вълшебно — каза Ларен. — Не, съпруже, боя се, че уменията ми не надхвърлят онова, което вече си опитвал от ръцете ми. — Чичо й гледаше ужасен и тя бързо добави: — Една от господарките ми, възрастна жена, ме научи да готвя. Схващах бързо.
Роло промълви едва-едва:
— Умът ми не го побира. Племенницата ми — робиня. В очите ти се чете опит, Ларен, и тъга, но освен тях виждам щастието, което ти е донесъл този мъж.
Мерик съзерцаваше и двамата. Усмихна се.
— Опитах се, Ваше Величество, да й угодя. Знаете ли, че е скалд?
Роло я зяпна изумен.
— Да — отвърна Ларен. — Бях решила да спечеля сребро с легендите си и да откупя Таби и себе си от Мерик. Обаче не знаех как ще се върна при теб, дори с Таби да бяхме свободни. Клив също трябваше да дойде с нас.
— Клив — повтори Роло. — Разкажи ми за Клив.
Когато Ларен приключи, Роло рече:
— Пратете го при мен. Ще се погрижа никога повече да не усети лишения в живота си.
— Той сега е свободен — обади се Мерик. — Каза ми, че иска да остане в Норвегия.
Роло се намръщи, понеже открай време всеки, поканен да дойде при него, бе готов да убие и родния си брат, за да го постигне. Каза:
— Той не знае какво мога да му предложа.
— Намесена е жена, господарю — обади се Ларен. Роло въздъхна и хвърли тлъсто кокалче от фазан на едно от огромните ловджийски кучета, които бяха учудващо спокойни и тихи.
Роло си гребна шепа медени орехи и рече:
— Разкажи ми за старицата, дето те е научила да готвиш.
И тя започна. Историята звучеше живо и увлекателно, защото Ларен бе сладкодумна, и когато описваше как старата жена опитала лучената й яхния, запечена с медени кленови листа и грах, Мерик сякаш също усети вкуса й.