С изключение на друга банда рокери, които са хванали с ласо няколко млади момичета по бикини и ги жигосват по задниците с нажежено желязо, не виждаме никой друг на пътя — само сенки на бягащи хора и светлини от трактори по далечните улици. За наша изненада един от рокерите сваля синята си каска и разтърсва гъста рижава грива. Разбираме, че е сексапилна азиатка със заплашителна усмивка и вампирски зъби.
Зоологическата градина се оказва зловещо запуснато място, пълно с ями и клетки с изкуствени животни, направени от стиропор и олющена пластмаса. Единственото осветление е от мъждивите оранжеви охранителни светлини, разпръснати по стълбове. Единствената истинска сграда е тъмен стъклен павилион с шестоъгълна форма. Срещу него има мърляв двор, пълен с бараки и дупки, заобиколен от висока стоманена ограда с ужасяващи остриета на върха, покрити с яка телена мрежа от онези, които използват понякога за обезглавяване на животни в кланиците. Зад решетките има стотици мръсни деца, издокарани като кукли. Имат страховит вид на оранжевата светлина. Започват да скандират, когато виждат нас и караваната:
— Джунджурия-пердах. джунджурия-пердах.
Не знаем дали да съжаляваме мърлявите сирачета, или да се страхуваме от тях. Дали са се скупчили тук в търсене на защита, или са затворници? И чии затворници са?
Отговорът не се забавя, защото едно от тях получава припадък. Останалите започват да крещят:
— Пазач. пазач. пазач!
Сочат и жестикулират трескаво. виждаме приближаващи фарове на хълма.
Пазачът, който очевидно е източник на див страх за децата, се появява, яхнал огромна косачка. Изскача от тъмнината на саваната, която всъщност е бунище с лъвове от фибростъкло, телени антилопи и мизерни жирафи, направени от прътове за бетонни стени. Пазачът е облечен в бял гащеризон и носи очила за нощно виждане.
За наша изненада, виждаме, че пазачът не само е жена, но и прилича страхотно на Йоко Оно. През рамото й е метната пушка със стрелички за приспиване на животни.
— Пазач! Пазач! — сумтят децата, въртят се нервно и получават епилептични припадъци.
Други повтарят някаква дума, която звучи като „фъстък“.
— Добре, виждам, че сте ми донесли подарък — казва Пазача, като посочва караваната с пушката си. — Дайте ми го и можете да отседнете в езерото на хипопотамите. Там водата е най-чиста.
— Няма да отсядаме при някакви шибани хипопотами — казваш ти.
— Вероятно тогава бихте предпочели да нахраните децата — отвръща Пазача с гадна усмивка.
— Защо ти не ги нахраниш? — питаш.
— Точно това имам предвид — засмива се Пазача.
Осъзнаваме, че тя възнамерява да нахрани децата с нас. Хлапетата изглеждат достатъчно гладни, свирепи и откачени, за да ни разкъсат на парчета.
— Няма да ти дадем нищо — казвам.
Все пак ние сме двама, а децата са на сигурно място в клетката.
— Може би ще си промените мнението, когато видите Фъстъка — отговаря тя и свирва със сребърната си свирка.
Споменаването на името и пронизителният писък на свирката подлудяват децата. Заприличват ми на птици в клетка.
Внезапно разбираме защо. От другата страна на зоологическата градина, откъм скалите, се приближава гигантска фигура. Високо около седем метра чудовище, което върви и се разпада. Тялото му е като смолисто петно, изградено от превръзки и восъчни пити, които се разтварят и изливат, докато се движи. Главата му е огромно гнездо, от което непрестанно излитат оси и стършели. Изражението на лицето му не може да се задържи повече от няколко секунди, тъй като то всъщност е това, което насекомите нравят от него. Децата крещят;
— Фъстък! Фъстък!
Плачат и се насират в гащите.
Навсякъде, където чудовището стъпва, остава нещо размазано като кленов сироп или мед… американска горчица… меласа. Предметите, попаднали в петното, са следвани от облаци пчели и мухи.
Отблизо долавяме гнусна миризма на меласа и препарати за дезинфекция, използвани в обществени тоалетни. Чудовището капе, а лицето му се преобразува от осите.
— Сега — казва Пазача, — ако не ми дадете подаръка, ще го дадете на Фъстъка.
Подавам ти караваната и се подготвям да ти кажа да бягаш, докато аз отвлека
вниманието на чудовището. Знаем, че проклетото нещо не може да се движи бързо.
Жълта лепкава храчка се пльосва в краката ми. усещам как ръцете ти поемат караваната. плъзват се по гладкия метал. Докато го правиш, чувам изщракване и покривът се отваря като кутия. Това изненадва и двама ни и отместваме погледи от Фъстъка и клетката с олигавените деца.
Вадиш впечатляващ уред от караваната. Нещо като кристален камертон. като голям ядец, направен от фино стъкло. Хипнотична гледка. и има същия ефект върху Пазача, Фъстъка и децата. Внезапно желанието ни да запазим караваната, което изглеждаше глупаво и нерационално преди, е напълно оправдано. Блясъкът на предмета и усещането му в ръката ти са безценни. Освен това, той май има свои вътрешен живот, тъй като теглото и отражението му се променят с докосването.