Едва когато сме се наемели до сълзи, успявам да разбера, че сочиш към нещо в тъмнината. Вглеждам се упорито и най-после го забелязвам. Проклет да съм! Ескалатор, вграден в скалите. Спретнат и бляскав като водопад от метал. Всичките ни усилия се оказаха напразни. Системата е защитена от висока клетка. това означава зловещо изкачване нагоре. без изход, ако попаднем в засада. но все пак е начин да стигнем до горе. При това бърз. Сърцата ни бият лудо по целия път. чудим се дали някой — или нещо — ни чака.
— Ако това нещо внезапно спре, ще се опитаме да разбием бариерата и да се измъкнем отстрани — казвам. — Не искаме да ни приклещят и заловят живи.
Думите ми звучат ужасно, но все пак ни вливат енергия. Чувстваме се по-живи благодарение на опасността. Страхът и очакването ни действат като адреналин и афродизиак. Искам да мина първи, в случай че ни очакват неприятности. Но ти настояваш да се качиш на по-горното стъпало.
— Искам да гледаш задника ми през целия път — казваш. — Съвсем първично. Нуждая се от животното в теб. Обещавам ти, че няма да пръдна повече.
И двамата се засмиваме. Настроението ни се подобрява. Заедно сме. И по-решителни. Действаме активно, а не се мотаем. Страхът ни е още силен. Плътен като миризма на пот или месо. Ако това е някакъв наркотик, който ни е зашеметил, обърканият и откачен етап вече е зад нас. Напълно съсредоточени сме.
Бдителното, готово за бой, но оптимистично настроение ни повежда нагоре… и ни дава илюзията, че сме защитени. Камертонът отново засиява ярко.
Стигаме до платото без инциденти и без да видим никого. След като се озоваваме на върха, ти клякаш да се изпикаеш. Под нас гърмят фойерверки, железните разрушителни топки и тълпите маскирани и обезобразени хора.
Платото е самотно голо място. Будката е покрита с дъски и обсипана с дупки от куршуми. Вътре не се виждат машини и уреди — няма начин да повикаме кабинката обратно. Навсякъде се валят боклуци. Сутиени, презервативи, гилзи, спринцовки и парчета разбити японски играчки. Но кабелът към караваната изглежда здрав и отлично опънат. В отблясъците от огньовете долу виждаме няколко чайки, кацнали на него. Изглеждат призрачни, но може да са дружелюбно настроени.
Преброяваме чайките и преценяваме, че трябва да изминем около двеста метра над пропастта. Разстояние, което човек би преплувал и пиян в гореща лятна вечер. За първи път откакто паднахме от въртележката в онзи друг живот, се чувствам спокоен и самоуверен. Но ти надникваш над ръба и казваш:
— Не мога да го направя. Ужасявам се от височини. Трябва да останем тук.
Незабавно усещам как избухват собствените ми страхове. Пропастта е дълбока поне
триста метра. Какво си мислех? Няма начин. Това си е чисто самоубийство. Откачено като наранените сенки, които се лутат из руините. По-добре да се скрием в будката и да чакаме да се появят хората с оръжията и спринцовките. Може и да не разберат, че сме там. Или пък може да се присъединим към племето им, каквото и да е то. Ядецът притъмнява.
Но в този миг един от прожекторите долу осветява увисналата на кабела кабинка. Тя е абсолютно същата като караваната. Не е възможно да стигнем дотук и да преживеем толкова много, ако това не означава нещо. Каква друга надежда ни остава? По някакъв начин бяхме привлечени към лифта. Писано ни бе да го намерим и да стигнем до него.
— Трябва да отидем там — казвам. — Но не съм достатъчно силен, за да те нося. Как да се справим? Трябва да опитаме.
Никога не си изглеждала толкова бледа. толкова си бяла, че приличаш на оживяла заблудена светлина от прожектор. Бяла като чайка. Но отговаряш ясно:
— Искам да си в мен, докато се придвижваме натам. Ако имам за какво друго да мисля, ще успея. А ако ще падаме, искам да паднем по този начин.
Завърташ се и разлюляваш задник, после разтваряш панталона си отпред, за да ми покажеш срамните си устни. Адски невинно и в същото време неприлично.
Това ми напомня за първия път, когато погледнах голо момиче открито и без срам. Момиче, чиято кожа можех да погаля и вкуся. Не плакат на някоя хубавица от „Плейбой“, а истинска жена от плът и кръв, при това достатъчно близо до мен, за да помириша аромата
й… да узная, че всички жени ухаят, но по различен начин. Страхът и удоволствието… разбирането, че всички идваме оттам. и все пак не изпитваме фобия от майките си и изгубеното чувство за безопасност в утробата. грубото, но чисто желание. приемане, че това е основата на всичко.
Скоро сме преплетени един в друг. Бавно и унесено. Плъзгаме се напред в тъмнината като гъсеници. Стиснали сме здраво дебелия кабел. Миризмата на метал ни възбужда. Ти обвиваш дългите си крака около кръста ми, движа се бавно в теб, но тласкам. не само те чукам. но и набивам себе си в теб. чукам и двама ни по протежението на дългата стоманена жица. Чайките пищят и излитат.