Господин Меридаун не споделяше с никого, освен с дъщеря си, че малкото му име бе Просперо, защото смяташе, че името е прекалено лековато за палач. Беше му дадено от пияния му баща, който бе почитател на театъра. Миранда го намираше за много забавно и често го наричаше „Магьосник“, за да го дразни.
Но иначе тя грижливо изпълняваше задълженията си. Лъскаше, железните шипове и миеше кошниците от лепкавата утайка, която се втвърдяваше и миришеше неприятно, ако не се почистеше веднага. Г рижеше се казаните да са пълни с горещи въглища, а после, когато ги слагаха в каруцата на баща й, да са чисти и празни. Уверяваше се, че всички ножове са остри и има достатъчно снопове дърва, за да запалят огньовете под казаните с катран.
Най-голямото й удоволствие бе да следи за това вървите на всички камшици да бъдат грижливо намазани с олио и излъскани, така че оловните топчета, закачени по тях, да блестят красиво в началото на всеки бой. Не беше жестоко момиче и гледаше на закона като на спасител на реда и мира. Вярваше в това, защото ужасната съдба на онези, които изтърпяваха отмъщението на закона, служеше да предупреди останалите да стоят далеч от лъвските му челюсти и лапи.
Миранда изпитваше слабост към бесенето, защото то често сполетяваше най-младите и хубави мъже, които бяха достатъчно дръзки да си опитат късмета, без успех, разбира се, в бракониерство, разбойничество по пътищата и кражби на овце. Тя ги успокояваше нощем, като им пееше тихо, преди да ги поведат към бесилката. И неведнъж бе забелязвала, че въпреки всички непривлекателни последици от обесването, много от тези мъже умираха с надървени членове и очевидно се празнеха в последния си миг. Това бе ново откритие за нея и нещо, върху което да разсъждава, когато мечтаеше за надървени членове.
Още откак стана пълнолетна, тя се вълнуваше от това велико почитание към любовта, в което млади и хубави мъже в мига на смъртта си не мислеха за спасението на душите си, а за плътски удоволствия. Миранда нямаше представа, че страстта им бе неволна и не зависеше от тях. За нея това бе проява на смелостта им или смъртна опасност за душите им, или и двете. Докато лежеше в леглото си нощ след нощ, тя разсъждаваше върху тези неща, като прокарваше ръце по тялото си, а пръстите й се спираха на места, които й доставяха силно удоволствие.
И така, с натежало сърце, Миранда Меридаун се завърна в Литъл Костърбейн, когато областният съдия възложи нова работа на палача. Осъденият беше на около двайсет и две години, почти на нейната възраст. Тя отиде в затвора и дръзко поиска да го види. Веднага й отказаха в името на почтеността, въпреки обяснението й, че бе дошла да премери височината и теглото му, за да помогне на баща си. Излъгаха я, че осъденият е болен от подагра. После възмутено й казаха, че заслужавала бой с пръчка. Тя знаеше, че баща й по-скоро би умрял, отколкото да изпълни подобно наказание. Желанието й да види високия младеж бе огромно и отказът на тъмничаря само го засили.
С помощта на слугиня от странноприемницата, тя се преоблече в парцали, свалени от гърба на проста селянка. Изпрани грижливо, дори вехтите дрехи изглеждаха чаровно върху Миранда Меридаун. Разкриваха малко от златистата й коса, извивките на младото й тяло и големите виолетови очи. Но въпреки това тя можеше да мине по пазарските улици в града, без да привлече повече внимание от някоя изкаляна селянка.
След като се отби при билкаря, Миранда купи прясно месо, хляб и малък пудинг, заедно с две големи халби силна бира. Покупките бяха предназначени за последната вечеря на осъдения, който щеше да бъде обесен призори.
Миранда откри младия обект на желанията си в най-тъмната килия в затвора. Той не беше в добро състояние и вонеше. Лежеше там от две седмици и силно се нуждаеше от къпане. На всичкото отгоре бе хранен само с долнопробна карантия, която спестяваше пари на тъмничарите и им осигуряваше богата храна за самите тях.
Миранда притежаваше неустоим чар и сега, в ролята на проста селянка, тя убеди тъмничаря, в името на християнското милосърдие, да пусне брат й от затвора за една нощ, за да му даде възможност да се помири с Господ. Тъмничарят, вече леко пиян, изгълта една от силните й бири и освободи момчето, като накара Миранда да обещае, че ще го върне призори за бесенето. После мъжът се усмихна топло и падна по лице на пода, както обикновено правеше в този късен час на деня. Миранда знаеше от баща си, че лош човек можеше да е глупав, но глупав човек не бе задължително да е лош. Тя разумно прие, че тъмничарят бе от втория тип и заключи, че ако той се събуди преди разсъмване, няма да вдигне тревога. В противен случай, тя би размазала главата му с халбата, за да гарантира мълчанието му.