— Джулия е добра ученичка, но е доста тиха. Е, това е напълно обяснимо, като се имат предвид обстоятелствата.
Томас се изненада, че я описваха като тиха. От развълнуваните разговори с приятелките й и безкрайните й списъци с момчета бе решил, че дъщеря му е доста бъбрива в клас. Чутата от учителите истина го притесни. Представата му за Джулия не бе вярна. Явно бе по-отдалечен от нея, отколкото си мислеше.
А най-лошото бе, че през последната седмица я бе пренебрегвал, тъй като мислеше непрестанно за Люляк 69. Искаше да я види и да поговори с нея, но тя вече не бе на линия и имейлите му до нея се връщаха поради грешен адрес. Томас знаеше само, че живее в Болтимор, но не и къде точно. Той звънна в хотела и се опита да открие жената, запазила стаята, но отказаха да му дадат информация. Дори си помисли дали не трябва да тръгне от къща на къща и да чука по вратите, докато тя му отвори. И колкото повече време минаваше, толкова по-отчаян се чувстваше.
Не можеше да повярва, че Люляк го бе зарязала с такава лекота.
Не можеше да се свърже с нея. Знаеше го добре, но бе ужасно самотен. Не бе сигурен какво точно бе очаквал — връзка или поне срещи от време на време, но определено не бе вярвал, че всичко ще приключи толкова бързо. Чувстваше се така, сякаш някой бе спрял водата, докато пие от чешмата. Беше наясно, че никога вече нямаше да се чуе с Люляк — тя рискуваше прекалено много. Но пък той си нямаше нищо.
Животът му се носеше надолу по наклонена плоскост. Дъщеря му се отдалечаваше от него, работата му не бе интересна и не го вълнуваше, а сега правеше и секс с непозната. Колко странно стана всичко само заради една проклета нощ.
— Добре ли си? — попита го Джулия, когато излязоха от паркинга на училището.
— Естествено — отговори той.
— Не изглеждаш добре.
— Защо?
— Знам си го — увери го тя. — Наблюдавам те.
— Така ли?
— Разбира се — каза Джулия, като кръстоса крака и прокара ръка през косата си, както правеше майка й.
Сърцето на, Томас се сви от болка.
— Ти наблюдаваш мен, а аз — теб. Това е сделката ни.
— Точно така — съгласи се Томас благодарно.
Дъщеря му се сгуши до рамото му и потеглиха към къщи.
САМОТНАТА ОНАНИСТКА
ЕЛАРИДЖАИНА
Живея в арката на площад „Вашингтон“. Няма прозорци и затова напомня на гробница и предизвиква клаустрофобия, макар че вътре прониква достатъчно въздух през ноздрите и устите на мраморните статуи по фасадата. В редките случаи, когато се нуждая от кислород, излизам навън през тайния капак в левия джоб на панталона на Джордж Вашингтон.
Бях наета от Министерството по парковете и почивките да изпълня проект за вътрешен дизайн, който изисква облицоването на вертикалните повърхности с доларови банкноти и застилане на целия под с монети от двайсет и пет цента. Настанена съм в малка спартанска стаичка на върха, докъдето стигам по вита стълба от ковано желязо. Спя под стъклен панел в покрива (единствения източник на дневна светлина), на метално войнишко легло, под дебело одеяло от остра вълна. Предоставиха ми и котлон, и малък хладилник, но почти не готвя. Предпочитам да се храня с вафли, спермата на парковите рейнджъри и от време на време по някой фалафел от любимото ми място на улица „Макдугъл“.
Работата ми изисква безкрайно търпение и старание и чести почивки. Запълвам времето си като чета, пиша, мастурбирам и забавлявам парковите рейнджъри, чиято работа налага същите чести почивки. Всички те имат ключове и влизат в паметника по обичайния начин — през вратичка в западната част на арката. Налага им се да се навеждат, когато влизат, разсмиваща гледка, особено като се имат предвид шапките им. Никога не знам кой точно ще се появи, нито кога, а това придава малко вълнение на дните ми. Признавам, че посещенията им са забавни, но вече започва да ми писва от рейнджърите. Всеки от тях би искал да изсипе семето си в мен и да отглежда малки дръвчета, но аз не съм съгласна. Нямам време да се занимавам с бебета и съм им го обяснила. Помолих личен състав да ми осигурят „помощ в развлеченията“, някой, който да не е от парковия персонал, и те се съгласиха.
Ще ти изпратят карта на парка на площад „Вашингтон“, където червен кръг обозначава местонахождението на бряст, в чиято хралупа е скрит ключ за вратичката към арката. Ще влезеш в паметника и ще се качиш по задните стълби. Ще ме намериш в малката ми мансарда, просната по корем на тясното легло, гола, с изключение на чифт черни ботуши до средата на прасеца. Краката ми са широко разтворени — запънала съм ботушите към ъглите на металната рамка, така че ще видиш отлично какво става.