Лицето й е зашеметяващо, устните й — карминеночервени, дългата й червена коса се спуска по гърба й в буйни къдрици. Прилепналата рокля от тъмносиньо кадифе, с огромна цепка отпред, разкрива дългите й крака, докато се разхожда лениво като котка. Държи се, сякаш не обръща внимание на вторачените в нея погледи, но аз я познавам добре. Забелязва ги.
С тънките си високи токчета Жермен е със същия ръст като придружителя си, поредния футболист с широки рамена, гъста коса и квадратна челюст. Той също е млад, вероятно в началото на двайсетте. Жермен е на трийсет и една, две години по-голяма от мен, но полага страхотни усилия да изглежда по-млада. Безброй нощи съм я наблюдавал как грижливо гримира красивото си лице, докато го превърне в ангелско.
Най-после издишам шумно, когато тя сяда три реда пред нас, точно пред приятелката ми. В сравнение с Жермен Алма Бърк прилича на мишка заради късата си кестенява коса и малките си кафяви очи. Тя стисва ръката ми нежно, докато оглеждам широката й бежова пола и блузата й с висока яка.
Опитвам се да дишам нормално, но острата болка в гърдите ми се разпростира към слепоочията, а устата ми пресъхва като Сахара. Жермен е виновна за тази нестихваща агония, която ме обзема всеки път, когато я видя. А това се случва често. Прекалено често.
Ню Орлийнс е малък град. Всички се познават. И аз познавам Жермен, а споменът за кадифената й кожа ме преследва денонощно. Като затворя очи, почти усещам меките й устни и стегнатото тяло под мен.
Тя иска да забравя, че някога сме се целували.
Иска да се преструвам, че никога не сме се срещали.
Разкъсва ме на парчета всеки път, когато я видя, малко по малко, стигайки до сърцето ми, което иска да изтръгне от гърдите ми и да стъпче с високите си токчета, докато се отдалечава.
— Добре ли си? — навежда се Алма към ухото ми.
Кимам и се мъча да възвърна нормалното си дишане, но тежкият чук продължава да набива мозъка ми.
Слава богу, светлините угасват и се понасят мелодичните тонове на увертюрата на „Ромео и Жулиета“ от Чайковски. Преглъщам сълзите си и забелязвам как Жермен се обръща към придружителя си. Виждам профила й, чипото носле, пълните, чувствени устни. Острата болка в гърдите ми се усилва.
Дали получавам инфаркт?
Надигам се и се запрепъвам по пътеката на залата към задната част на театъра. Бутам вратата и излизам във фоайето. Никой не ми обръща внимание, докато залитам към тоалетната. Обливам лицето си с вода, но тя не спира чука в мозъка ми, нито намалява
болката в гърдите ми. Е, поне ме охлажда леко. Стискам мивката за опора.
Бавно болката намалява, пулсирането замира и дишането ми се поуспокоява.
Изсушавам лицето си, оправям вратовръзката и се връщам обратно в залата.
Алма ме хваща за ръка.
— Добре ли си?
Кимвам и я потупвам по ръката успокоително. Тя хваща дланта ми в своята, а оркестърът засвирва „Италианско капричио опус 45“ от Чайковски. Затварям очи и се опитвам да се понеса с музиката, да спра да мисля за устните на Жермен, за извивките на тялото й, за топлината на кожата й. Образът й, застанала гола до леглото, проблясва пред очите ми. Пищните гърди, светлите ареоли, плоският корем и грижливо подстриганото окосмяване между дългите й крака. Бързо отварям очи.
Насилвам се да се усмихна на Алма и се принуждавам да мисля за чудесните часове, които прекарахме заедно напоследък. Филми в кино „Палас“, балети, вечери в „Командирския дворец“ и „Арно“. Но мислите ми се връщат към Жермен, към чувствените устни и обвитите около мен крака и почти усещам меката плът на влагалището й, когато прониквам в нея и виждам пламъка в кобалтовосините й очи. Тя крещеше „О, Господи“, когато се любехме, и ми казваше, че ме обича.
Повтаряше ми го често дори когато връзката ни вече се разпадаше, в очите й се появяваше отчужден поглед и я усещах как умираше от скука. Каза ми, че отегчението от ежедневните ни срещи било прекалено нетърпимо за нея. Наистина ми го каза. Тези искрящи сини очи не бяха предопределени за семеен живот. Тя беше тигрица и копнееше да ловува из нощния живот на Ню Орлийнс вместо да прекарва вечерите си в апартамента ми.
Гневът ми нараства все повече, докато седя в театъра, а оркестърът продължава да свири Чайковски — „Валс и полонеза“ от „Евгени Онегин“. Алма гали нежно ръката ми, а аз кипя от ярост. Има само един изход от тази болка. Мечтая си да удуша Жермен, да извия красивия й врат, да смачкам ларинкса й, да изтрия този поглед от очите й — изпълнения със съжаление поглед, който ми хвърли, когато ме напусна. Погледът, който ми отправя, когато се видим сега, ако въобще си направи труда да ме забележи.