Оркестърът се понася бавно по нежните тонове на „Увертюра 1812“, а гневът ми се усилва заедно с музиката. Увертюрата се издига и спуска по вълните, теглейки беса ми със себе си, докато цимбалите възвестяват шумно финала и аз съм готов да избухна.
Излизаме в антракта и лампите светват. Мъча се да потисна гнева си и да скрия яростта в очите си. Питам Алма дали би искала нещо освежително.
— Чаша шампанско ще ми дойде добре — усмихва се тя и се обляга на стола. Жермен и любовникът й се надигат, а аз тръгвам бързо по пътеката пред тях. Тя ще се отправи към дамската тоалетна. Потеглям натам по застлания с плочки под и спирам до мраморната колона до тоалетната; Построен през двайсетте години, „Сенгър“ изобилства с ниши и скрити кътчета.
Ако успея да я пипна, ще я издърпам зад колоната и ще я удуша. Всичко ще приключи тук и завинаги. По лицето ми се стича пот. Пред дамската тоалетна се образува опашка. Жермен, с чаша шампанско в ръка, застава на опашката й се заговаря с руса жена.
Прекалено е претъпкано.
Никога няма да успея да я хвана.
Избърсвам потта от лицето си с ръкава на сакото. Сърцето ми тупти бясно в ушите, докато чакам. Опашката се движи бавно и любовникът на Жермен застава до нея. Тя го хваща подръка и двамата се отдръпват от тълпата. Изскачам иззад колоната и ги виждам да се връщат в залата. Тя ще трябва да се върне. Опашката е прекалено дълга сега. И тогава загрявам. Програмата. Жермен мрази Бизе. Ледена усмивка изкривява устните ми. Тя ще изчака „Кармен“ и ще отиде до тоалетната, когато там няма никого. Идеално.
Грабвам чаша шампанско за Алма и се добирам до мястото си, тъкмо когато светлините угасват. Започват началните тактове на „Кармен“, а аз се вторачвам в Жермен. Кога ще се надигне? Музиката се усилва, но тя не помръдва.
Дали внезапно е заобичала Бизе заради бурната смяна на настроения в музиката?
Не. Сега се сещам. Тя ще чака интермецото. Вбесяващото интермецо, краткия антракт в сюитата.
Навеждам се към Алма и й казвам, че се налага да отида до тоалетната. Меката лигава музика на интермецото започва. Стигам до пътеката в мига, когато Жермен става. Забързвам се, усещайки как силата в ръцете ми се завръща.
Интермецо — бавно движение, разделящо главните части на музикална композиция. Интермецо — бавно движение, разделящо половините на живота ми. Половината с Жермен и тази след нея.
Стигам пред дамската тоалетна тъкмо когато възрастна дама влиза там. Не мога да проникна вътре. Жермен няма да е сама. Надничам иззад колоната и виждам как тя се появява и си рови в чантата. Високите й токчета потропват по плочките на пода.
Изчаквам най-подходящия момент и изскачам пред нея, без да й дам време да ме изгледа със съжаление. Сграбчвам я за косата, затискам устата й с ръка и я завличам зад колоната. Тя е толкова лека, че се полюлява в ръцете ми. Усещам как юмруците й ме удрят, докато я притискам към стената и протягам ръце към гърлото й. Ледените й сини очи са ококорени от ужас.
Тя прави нещо, което не очаквам. Усмихва се, а после стисва прекрасните си устни. Стискам я за гърлото и тя се мъчи да си поеме дъх, но стиска красивите си карминеночервени устни. Навеждам се и устните ни се докосват меко и нежно. Сърцето ми забива лудо. Изгубвам силата си и я пускам, а аз се отдавам на целувката. Езиците ни се преплитат, а телата ни се притискат едно към друго.
Жермен ме бута към колоната и гърбът ми се притиска в нея, после отдръпва устата си от мен. И двамата си поемаме въздух. Тя ме поглежда в очите и отваря уста. Залепя я в моята и се връщаме към целувката. Ръцете ми започват да мачкат гърдите й. Десният й крак е обвит около мен. Премествам я и облягам гърба й на колоната.
Търкам се в бедрата й, притискам набъбналия си член към нея и усещам как тазът й се движи заедно с мен. Поглеждам я отново в очите и виждам нещо студено и чуждо, а тя притиска нещо твърдо към гърдите ми. Внезапно ме пронизва остра болка. После още едно рязко парване и чувам пукот. Жермен се отдръпва и ме бута грубо, а аз не мога да запазя равновесие. Залитам и виждам сребристия пистолет в ръката й.
Поглеждам надолу към обгорените дупки в гърдите ми и кръвта, която тече от тях. Падам и главата ми се удря в пода. Усещам вкус на барут в устата си, както и медения аромат на кръв.
До Жермен застава мъж и я подкрепя. Взима пистолета от ръката й, а аз осъзнавам, че е в синя униформа — нюорлианска полиция. Би трябвало да стои пред театъра.
— Името му е Роджър Дейли — изплаква Жермен на ченгето — Преследва ме от доста време.
Жизнерадостният ритъм на „Тореадорите“ на Бизе отеква из театъра. Горенето в гърдите ми намалява и ме обзема студ. Сърцето ми се разкъсва в тон с музиката. Отново изпитвам невероятна болка и сълзите ме карат да виждам лицето на Жермен размазано.