Даниел Дефо
Робинзон Крузо
ПЪРВА ГЛАВА
Семейството на Робинзон. Бягството му от къщи.
От най-ранно детство повече от всичко в света обичах морето. Завиждах на всеки моряк, който заминаваше на далечно плаване. По цели часове стоях на морския бряг и без да откъсна очи, разглеждах корабите, които минаваха наблизо.
Това никак не се харесваше на моите родители. Баща ми, стар, болен човек, искаше да стана важен чиновник, да служа в кралския съд и да получавам голяма заплата. Но аз мечтаех за морски пътешествия. Струваше ми се най-голямо щастие да скитам по морета и океани.
Баща ми се досещаше какво кроя в ума си. Веднъж той ме извика и ми каза сърдито:
— Аз знам, че искаш да избягаш от родната си къща. Това е безумие. Трябва да останеш тук. Ако останеш, ще бъда за тебе добър баща, но горко ти, ако избягаш!
В миг гласът му затрепера и той прибави тихо:
— Помисли за болната си майка… Тя няма да понесе раздялата с тебе.
В очите му блеснаха сълзи. Той ме обичаше нежно и ми желаеше доброто.
Дожаля ми за стареца, твърдо реших да остана в къщата на родителите си и да не мисля вече за морски пътешествия. Но — уви! Минаха няколко дни и от моите добри намерения не остана нищо. Отново започна да ме влече нещо към морските брегове. Започнаха да ми се присънват мачти, вълни, корабни платна, чайки, неизвестни страни, светлини на фарове.
Две-три седмици след разговора с баща си аз въпреки всичко реших да избягам. Издебнах момент, когато майка ми беше весела и спокойна, пристъпих до нея и казах почтително:
— Аз съм вече на осемнайсет години, а на тая възраст е късно да уча съдебно дело. Дори да постъпя нейде на служба, след няколко дни пак бих избягал в далечни страни. Толкова много ми се иска да видя чужди краища, да отида и в Африка, и в Азия, че дори и да се настаня на някоя работа, няма да имам търпение да я изкарам докрай. Моля ви, придумайте баща ми да ме пусне по море поне за кратко време, за опит; ако не ми хареса живота на моряка, ще се върна у дома и няма вече да заминавам никъде. Дано татко ме пусне доброволно, защото иначе ще бъда принуден да напусна къщи без разрешение.
Майка ми се разсърди много и каза:
— Чудя ти се как можеш да мислиш за морски пътешествия след разговора с баща си! Та баща ти искаше веднъж завинаги да забравиш за чуждите страни. А той знае по-добре от тебе с каква работа трябва да се заловиш. Разбира се, ако искаш да се погубиш, замини още тоя миг, но бъди уверен, че ние с баща ти никога няма да дадем съгласието си за твоето пътешествие. И напразно си се надявал, че аз ще ти помогна. Не, няма да кажа нито дума на баща ти за твоите безсмислени мечти. Не искам после, когато животът по море те доведе до немотия и страдания, да укоряваш майка си, че не те е задържала в родната ти къща.
По-късно, след много години, научих, че мама все пак предала на баща ми целия ни разговор дума по дума. Баща ми се натъжил и казал с въздишка:
— Не разбирам какво му е нужно. В родината си той би могъл без труд да постигне успех и щастие. Ние не сме богати хора, но все имаме някакви средства. Той може да живее при нас, без да се нуждае от нищо. Но ако тръгне да скита, ще изпита тежки несгоди и ще съжалява, че не е послушал баща си. Не, не мога да го пусна по море. Далеч от родината си той ще бъде самотен и ако му се случи нещо лошо, няма да има приятел, който да го утеши. И тогава ще се разкае за своето безразсъдство, но ще бъде късно!
И все пак след няколко месеца аз избягах от родната къща. Това стана така. Веднъж заминах за няколко дни в град Хъл. Там срещнах един приятел, който се готвеше да отплава за Лондон с кораба на баща си. Той започна да ме придумва да заминем заедно, като ме съблазняваше с това, че пътуването ми с кораба ще бъде безплатно.
И ето, без да питам баща си и майка си — в лош час! — на 1 септември 1651 година, деветнайсетгодишен, се качих на кораба, който заминаваше за Лондон.
Това не беше добра постъпка: аз оставих безсъвестно престарелите си родители, не послушах съветите им и наруших синовния си дълг. И трябваше много скоро да се разкая за това, което бях направил.
ВТОРА ГЛАВА
Първи приключения по море.
Нашият кораб не бе успял да излезе от устието на Хамбер и от север задуха студен вятър. Небето се покри с облаци. Корабът започна да се олюлява много силно.
Никога още не бях плавал по море и ми стана много лошо. Главата ми започна да се върти, краката ми се разтрепераха, прилоша ми и за малко не паднах. Всеки път, когато върху кораба налиташе голяма вълна, струваше ми се, че в миг ще потънем. Всеки път, когато корабът падаше от високия гребен на вълната, бях уверен, че никога вече няма да се изкачи нагоре.