След като живях четири години в Бразилия, постепенно разширявайки работата си, аз не само научих испански език, но се и запознах с всички съседи, а също и с търговците от Сан Салвадор, най-близкия до нас морски град. Мнозина от тях станаха мои приятели. Ние често се срещахме и, разбира се, аз често им разправях за двете си пътувания до гвинейския бряг, за това как се води търговия с тамошните негри и колко лесно е срещу някакви дрънкалки — мъниста, ножчета, ножици, брадви или огледала — да получиш златен пясък и слонова кост.
Те винаги ме слушаха с голям интерес и дълго време обсъждаха това, което им разказвах.
Веднъж при мене дойдоха трима от тях и след като взеха думата ми, че целият ни разговор ще остане в тайна, рекоха:
— Казвате, че там, където сте ходили, лесно могат да се добият цели купища златен пясък и други скъпоценности. Ние искаме да изпратим един кораб за злато в Гвинея. Съгласен ли сте да заминете за Гвинея? Няма нужда вие да влагате в това предприятие ни грош: ние ще ви дадем всичко, което е необходимо за размяната. За вашия труд ще получите същата част от печалбата, каквато ще получим и ние.
Трябваше да откажа и да си остана за дълго време в плодородната Бразилия, но, повтарям, аз винаги бях виновник за собствените си нещастия. Страстно ми се поиска да преживея нови морски приключения и свят ми се зави от радост.
Както по-рано не намерих сили да надвия любовта си към пътешествията и не послушах добрите съвети на баща си, така и сега не можах да устоя срещу съблазнителното предложение на моите бразилски приятели.
Отговорих им, че на драго сърце ще замина за Гвинея, но при условие, че през време на пътешествието те ще се грижат за моите владения и ще се разпоредят с тях според указанията ми, в случай че не се върна.
Те обещаха тържествено да изпълнят моите желания и скрепиха нашия договор с писмено задължение. А от своя страна аз направих завещание в случай на смърт: цялото си движимо и недвижимо имущество завещах на португалския капитан, който ми бе спасил живота. Но при това направих уговорка: една част от капитала той да изпрати на старите ми родители в Англия.
Корабът беше готов и моите приятели съгласно условието го натовариха със стоки.
И ето още веднъж — в лош час! — на 1 септември 1659 год — стъпих на палубата на кораба. Това беше същият този ден, в който преди осем години бях избягал от бащината си къща и така безумно бях погубил младостта си.
На дванайстия ден от нашето плаване пресякохме Екватора и се намирахме на седем градуса и двайсет и две минути северна ширина, когато неочаквано ни връхлетя бесен ураган. Той налетя от югоизток, а след това започна да духа в противоположна посока и най-после задуха от североизток с такава ужасна сила, че цели дванайсет дни, отдадени на стихията, трябваше да плаваме, накъдето ни гонеха вълните.
Няма нужда да казвам, че през тия дванайсет дни всяка минута очаквах смъртта, пък и никой от нас не мислеше, че ще остане жив.
Една ранна утрин (вятърът все още духаше с предишната сила) един от моряците извика:
— Земя!
Но не успяхме да изскочим от каютите, за да видим край кои брегове се носи нашият нещастен кораб, и почувствахме, че той заседна в една плитчина. В същия миг от внезапното спиране цялата ни палуба бе заляна от такава могъща вълна, че ние бяхме принудени да се скрием веднага в каютите.
Корабът заседна така дълбоко в пясъка, че не можеше и да се мисли да го измъкнем от плитчината. Оставаше ни едно: да се погрижим за спасяването на собствения си живот. Имахме две лодки. Едната висеше зад кърмата; през време на бурята тя бе се разбила о кормилото, а след това или бе потънала, или я бе отнесло морето. Оставаше другата, но никой не знаеше дали ще можем да я спуснем във водата. Но нямаше време за разсъждаване: корабът всеки миг можеше да се разцепи на две. Помощник-капитанът се спусна към лодката и с помощта на моряците я прехвърли през борда. Ние всички, единайсет души, влязохме в лодката и се оставихме на волята на бушуващите вълни. Макар че бурята беше вече поутихнала, все пак към брега налитаха грамадни вълни и морето напълно справедливо можеше да бъде наречено бясно. Нашето положение стана още по-страшно: ние виждахме ясно, че още малко и лодката ще бъде заляна от вълните и че няма да можем да се спасим. Нямахме платно, а дори и да имахме, то щеше да бъде напълно безполезно. Гребяхме към брега с такова отчаяние в сърцето, сякаш ни очакваше смъртно наказание. Всички разбирахме, че щом лодката се приближи до брега, прибоят веднага ще я разпилее на парчета. Гонени от вятъра, наблягахме лопатите, като сами се приближавахме към гибелта си.