Хиляди пъти се заклевах, че ако остана жив, ако кракът ми отново стъпи на твърда земя, веднага ще се върна у дома при баща си и вече никога през живота си няма да се кача на палубата на кораб.
Тия благоразумни мисли ме обземаха само докато бушуваше бурята.
Но вятърът утихна, вълнението престана и на мене ми стана много по-леко. Постепенно започнах да свиквам с морето. Наистина още не бях се отървал от морската болест, но към края на деня времето се изясни, вятърът съвсем престана, настъпи възхитителна вечер.
Цяла нощ съм спал дълбоко. На другия ден небето беше също така ясно. При пълно безветрие тихото море, цяло озарено от слънцето, представляваше такава прекрасна картина, каквато не бях виждал никога. От моята морска болест не бе останала следа. Веднага се успокоих и ми стана весело. С учудване оглеждах морето, което до вчера изглеждаше буйно, жестоко и страшно, а сега беше толкова кротко и ласкаво.
И ето, като че нарочно се приближава моят приятел, който ме бе примамил да пътуваме заедно, тупа ме по рамото и казва:
— Е, как се чувстваш, Боб? Уверен съм, че те е било страх. Признай: нали се изплаши много вчера, когато задуха ветрец?
— Ветрец ли? Хубав ветрец! Това беше истинска буря! Аз не можех дори да си представя такава ужасна буря!
— Буря ли? Ах ти, глупако! Значи според тебе това е буря? А според нас е празна работа! Но ти си още новак в морето: не е чудно, че си се изплашил… Я по-добре да отидем и си поръчаме вино, да си пийнем по чашка и да забравим за бурята. Погледни какъв ясен ден! Чудесно време, нали?
За да съкратя тая тъжна част от моя разказ, ще кажа само, че работата тръгна както обикновено по моряшки: поднесоха ми вино, аз се напих съвсем и удавих във виното всичките си обещания и клетви, всичките си похвални мисли за незабавно връщане у дома. Още щом настъпи тихо време и престанах да се страхувам, че вълните ще ме погълнат, веднага забравих всичките си благи намерения.
На шестия ден в далечината се показа град Ярмут. След бурята вятърът беше насрещен, така че ние се движехме много бавно напред. В Ярмут ни се наложи да хвърлим котва. В очакване на попътен вятър престояхме седем или осем дни.
През това време в залива на пристанището дойдоха много кораби от Нюкясъл. Впрочем ние нямаше да стоим толкова дълго и щяхме да влезем в реката заедно с прилива, но вятърът ставаше все по-силен, а след пет дни задуха с всичка сила.
Понеже котвите и котвените въжета на нашия кораб бяха здрави, нашите моряци не проявяваха ни най-малко тревога. Те бяха уверени, че корабът се намира в пълна безопасност и по моряшки обичай посвещаваха цялото си свободно време на весели развлечения и забави.
Ала сутринта на деветия ден вятърът се засили още повече и скоро забушува страшна буря. Дори опитните моряци се изплашиха много. На няколко пъти чух нашия капитан, като минаваше покрай мене, влизайки или излизайки от каютата си, да мърмори полугласно: „Изгубени сме! Изгубени сме! Край!“
Но той не изгуби присъствие на духа, зорко наблюдаваше работата на моряците и вземаше всички мерки, за да спаси кораба си.
Досега аз не изпитвах страх: бях уверен, че и тая буря ще мине също така благополучно, както и първата. Но когато самият капитан заяви, че на всички ни е дошъл краят, страшно се изплаших и изскочих от каютата на палубата. Никога през живота не бе ми се случвало да видя толкова ужасно зрелище. По морето като високи планини се движеха грамадни вълни и всеки три-четири минути върху нас се стоварваше такава планина.
Отначало се вкамених от уплаха и не можех да гледам наоколо. А когато най-после се осмелих да погледна назад, разбрах какво бедствие ни бе сполетяло. На два тежко натоварени кораба, които бяха закотвени наблизо, моряците сечаха мачтите, та корабите да се освободят поне малко от тежестта си.
Някой извика с отчаян глас, че корабът, който се намираше отпред, близо до нас, току-що е изчезнал под водата.
Още два кораба се откъснаха от котвите си; бурята ги отнесе в открито море. Какво ги очакваше там? Всичките им мачти бяха съборени от урагана.
Малките кораби се държаха по-добре, но някои от тях също пострадаха: две-три корабчета бяха отвлечени край нашите бордове право в открито море.
Вечерта при капитана дойдоха помощниците му и му казаха, че за да се спаси кораба, необходимо е да се отсече фокмачтата1.
— Не бива да се бавим нито минута! — казаха те. — Заповядайте ни и ще я отсечем!
— Да почакаме още малко — възрази капитанът. — Може би бурята ще утихне.
Никак не му се искаше да отсекат мачтата, но боцманът2 започна да доказва, че ако се остави мачтата, корабът ще потъне — и капитанът по неволя се съгласи.