А когато отсякоха фокмачтата, гротмачтата3 започна да се люлее и да друса толкова силно кораба, че трябваше да отсекат и нея.
Настъпи нощ и изведнъж един от моряците, който бе слязъл в трюма4, се развика, че корабът започва да пропуща вода. В трюма изпратиха друг моряк и той доложи, че водата се е изкачила на четири фута5. Тогава капитанът изкомандва:
— Изпомпвайте водата! Всички при помпите! Когато чух тая команда, сърцето ми замря от ужас: стори ми се, че умирам, краката ми се подкосиха и аз паднах възнак на койката. Но моряците ме сбутаха и ме накараха да работя заедно с тях.
— Стига си безделничил, време е да се потрудиш малко! — казаха те.
Няма що, приближих се до помпата и се залових да изпомпвам усърдно вода.
В това време малките товарни кораби, които не можаха да устоят срещу вятъра, вдигнаха котви и излязоха в открито море.
Когато ги видя, нашият капитан заповяда да гръмнат с оръдието, за да им дадем да разберат, че се намираме в смъртна опасност. Като чух оръдейния залп и без да разбирам каква е работата, аз си въобразих, че нашият кораб се е разбил. Стана ми така страшно, че изгубих съзнание и паднах. Но по това време всеки се грижеше за спасението на собствения си живот — и на мене дори не ми обърнаха внимание. Никой не се заинтересува да разбере какво е станало. Един от моряците застана на моето място при помпата, като ме избута с крак. Всички бяха уверени, че съм вече мъртъв. Така лежах доста дълго време.
След като се свестих, отново се залових за работа. Изпомпвахме с всички сили, но водата в трюма се изкачваше все по-високо.
Очевидно беше, че корабът ще потъне. Наистина бурята започваше да утихва по малко, но за нас нямаше ни най-малка възможност да се задържим над водата, докато влезем в пристанището. И затова капитанът не преставаше да стреля с оръдията, като се надяваше, че някой ще ни спаси от гибел.
Най-после един малък кораб, който беше твърде близо до нас, рискува и спусна лодка, за да ни окаже помощ. Лодката можеше да се преобърне всеки миг, но все пак се приближи до нас. Уви, ние не можехме да слезем в нея, понеже нямаше никаква възможност тя да спре до нашия кораб, макар че хората гребяха с всички сили, като рискуваха живота си, за да спасят нашия. Хвърлихме им въже. Те дълго не успяваха да го хванат, тъй като бурята го отплесваше настрана. Но за щастие един от смелчаците след много несполучливи опити успя с едно ловко движение да улови въжето за самия му край. Тогава издърпахме лодката под нашата кърма и всички до един се спуснахме в нея. Искахме да стигнем до техния кораб, но не можехме да противостоим на вълните, които ни носеха към брега. Оказа се, че може да се гребе само в тая посока.
Не мина дори четвърт час и нашият кораб започна да потъва.
Вълните, които подмятаха нашата лодка, бяха толкова високи, че ни пречеха да видим брега. Само за кратък миг, когато лодката се изкачваше върху гребена на някоя вълна, можехме да видим, че на брега се е събрала голяма тълпа: хората тичаха назад и напред, като се готвеха да ни окажат помощ, когато стигнем по-близо. Но ние се движехме много бавно към брега.
Едва надвечер успяхме да излезем на сушата, и то с твърде големи трудности.
Към Ярмут трябваше да вървим пешком. Там ни очакваше радостна среща: жителите на града, които знаеха вече за нашето нещастие, ни дадоха хубави квартири, нагостиха ни с отличен обед и ни снабдиха с пари, за да можем да стигнем, където искаме — до Лондон или до Хъл.
Близо до Хъл се намираше Йорк, дето живееха моите родители, и, разбира се, аз трябваше да се върна при тях. Те щяха да ми простят самоволното бягство и щяхме да бъдем толкова щастливи!
Но безумната мечта за морски приключения не ме напусна и сега. Макар че трезвият глас на разсъдъка ми казваше, че в морето ме очакват нови опасности и бедствия, аз отново започнах да мисля как да попадна на някой кораб и да обиколя по морета и океани целия свят.
Моят приятел (същият, на чийто баща принадлежеше потъналият кораб) беше сега мрачен и тъжен. Станалото нещастие продължаваше да го измъчва. Той ме запозна с баща си, който също не преставаше да тъгува за потъналия кораб. След като научи от сина си за моята страст към морски пътешествия, старецът ме погледна сурово и каза:
— Млади човече, вие не трябва никога вече да пътувате по море. Чух, че сте бил много страхлив и изнежен и се боите от всяка дреболия. Такива хора не ги бива за моряци. Върнете се по-скоро у дома си и се помирете с близките си. Вие изпитахте вече на собствения си гръб колко е опасно да се пътешества по море.