Взех първата пушка, грижливо се прицелих и стрелях срещу звяра; мерех се в главата му, но той лежеше в такава поза (прикрил глава с лапата си на равнището на очите), че куршумът попадна в крака и строши костта до коляното му. Лъвът изрева и скочи, но като усети болка, падна, а след това се изправи на три крака и закуцука, отдалечавайки се от брега, като надаваше такъв отчаян рев, какъвто не бях чувал никога.
Бях малко смутен от това, че не го улучих в главата, ала без да се бавя нито миг, взех втората пушка и стрелях подир звяра. Тоя път куршумът попадна право в целта. Лъвът падна на земята, като издаваше едва чути хрипкави звуци.
Когато Ксури видя ранения звяр, всичките му страхове минаха и той започна да ме моли да го пусна на брега.
— Добре, върви! — казах аз.
Момчето скочи във водата и заплува към брега, гребейки само с едната ръка, защото с другата си ръка държеше пушката. Като се приближи до падналия звяр, той опря пушката до ухото му и го уби на място.
Разбира се, беше ни приятно, че убихме лъва, но месото му не го биваше за ядене и аз съжалявах много, че изхарчихме три заряда за такъв безполезен дивеч. Ала Ксури каза, че ще се опита да използва някои неща от убития лъв и когато се върнахме в лодката, поиска да му дам брадвата.
— Защо ти е? — попитах аз.
— Да му отсека главата — отвърна той. Но не можа да отсече главата му, защото нямаше сили; отсече само крака му и го донесе в лодката. Кракът беше необикновено голям. Мина ми през ума, че кожата на лъва може да ни влезе в работа и реших да опитаме да го одерем. Отново отидохме на брега, но аз не знаех как да се заловим за тая работа. Ксури се оказа по-сръчен от мене.
Трудихме се целия ден. Едва привечер успяхме да одерем кожата на лъва. Простряхме я върху покрива на нашата малка каюта. След два дни тя съвсем изсъхна на слънце и ми служеше за постеля.
След като напуснахме тоя бряг, заплавахме право на юг и около десет-двайсет дни не променяхме посоката.
Продуктите ни се привършваха и затова гледахме да икономисваме запасите си. На брега се отбивахме само за сладка вода.
Исках да стигнем до устието на река Гамбия или до Сенегал, сиреч до ония места, които са близо до Зелени нос, защото се надявах да срещнем някой европейски кораб. Знаех, че ако не срещна такъв кораб по тия места, ще трябва или да се впусна да диря острови в открито море, или да загина между чернокожите — нямах друг избор.
Знаех също, че всички кораби, които идват от Европа, накъдето и да отиват — дали към бреговете на Гвинея, към Бразилия или Ост Индия — минават край Зелени нос и затова ми се струваше, че цялото ми щастие зависи само от това дали при Зелени нос ще срещна някой европейски кораб.
„Ако не срещна — казах си, — заплашва ме сигурна смърт.“
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Среща с диваците.
Изминаха още десетина дни; ние продължавахме неспирно да се движим към юг.
Отначало крайбрежието беше пусто, а след това на две-три места видяхме голи чернокожи хора, които стояха на брега и гледаха към нас.
Веднъж ми хрумна да изляза на брега и да поговоря с тях, но Ксури, моят мъдър съветник, каза:
— Не ходи, не ходи! Няма нужда!
При все това започнах да карам по-близо до брега, за да мога да поведа разговор с тия хора.
Както изглежда, диваците разбраха какво искам и дълго тичаха след нас по брега.
Забелязах, че са без оръжие; само един от тях държеше в ръката си дълга тънка тояга. Ксури ми каза, че това е копие и че диваците хвърлят копията си много далеко и чудно сполучливо. И затова аз карах лодката доста навътре в морето и разговарях с тях с помощта на знаци, като се мъчех да им обясня, че сме гладни и имаме нужда от храна. Те разбраха и започнаха от своя страна да ми правят знаци да спра лодката, понеже имат намерение да ни донесат храна.
Спуснах платното, лодката спря. Двама диваци изтичаха някъде и след половин час донесоха два големи къса сушено месо и две торби със зърна от някакво житно растение, което растеше по тия места. Ние не знаехме какво е месото и какво е зърното, но изказахме готовност да приемем и едното, и другото.
Но как да получим дара, който ни предлагаха? Не можехме да слезем на брега: страхувахме се от диваците, а те — от нас. И ето, за да могат и двете страни да се чувстват в безопасност, диваците постъпиха така: сложиха провизиите на брега, а самите се отдръпнаха, за да имаме време да пренесем провизиите в лодката, а след това се върнаха на предишното си място.
Благодарихме им със знаци, понеже не можехме да им предложим в замяна никакви подаръци.
Ала в същия миг ни се представи чудесен случай да им направим голяма услуга.