— Рибите са чудесни — отбеляза Люис.
— Опитвала ли си някога да научиш една риба да бъде лоялна?
— Сигурно е дяволски трудно и да ги ограмотяваш — усмихна се Люис.
Мърфи се засмя в отговор. Люис имаше красива усмивка.
Изведнъж той се сети за нещо.
— Ей! Ще се върна веднага. Трябва да се обадя на жена ми.
— Не мисля, че ще успееш — отвърна Люис, като се обърна към таблото в колата. Звънецът изписка. Таблото светеше. Люис мушна глава в отворения прозорец до волана. На таблото започна да се появява информация. Компютърната карта светна, като проследяваше движеща се синя точка.
Радиото се разбъбри.
— Всички части в околността. 211 се измъква. Сектор 107, подсектор 16. Бял микробус, насочва се на север.
Мърфи понечи да мине край Люис и да седне на шофьорското място.
— Това е за нас, партньоре.
Тя се усмихна и се плъзна зад кормилото.
— Е, хайде, влизай, партньоре. Или ще потегля без теб.
Като мърмореше под нос, Мърфи тичешком заобиколи запаления турбокрузър и скочи на дясната седалка, а Люис натисна газта с всичка сила. Турбокрузърът изфуча далеч от павилиона за сандвичи и остави дим и пясък зад себе си.
Мърфи се наведе към микрофона.
— Централа. Отговаря част 154. — Той се взря в пулсиращата синя точка, която се движеше зигзагообразно по мрежата на сектора, показан на таблото.
Гласът на диспечера беше спокоен и делови.
— Приемаме, 154. Заподозрените са въоръжени и се считат за крайно опасни. Използване на силни експлозиви във връзка с обир на…
Умът на Мърфи блуждаеше. Изведнъж се сети, че трябваше да се обади на Джан преди часове. Не знаеше защо точно това му дойде наум. Отклони мислите си и върна вниманието си към бръщолевещото радио.
На няколко пресечки пред турбокрузъра, по крайните улици на Стария Детройт, бучеше очукан микробус, натоварен с хора, оръжие и обгорени торби с пари.
В микробуса Кларънс Бодикър беше разтревожен. Високото му чело бе набраздено с бръчки. Той гледаше недодялания дребен мъж, който шофираше — подобие на човек, наречено Емил. Въздъхна. Емил никога нямаше да бъде нещо повече от това. Хвърли поглед към съучастниците си, струпани в микробуса. Идиоти. Как можа той, човек с такива умения, с такава интелигентност, да се събере с тази измет? Това беше цената, която трябваше да плати, за да бъде шеф.
Леон, висок и тромав, седеше, с брадичка, опряна на коленете. Джо, мощен млад чернокож в лошо настроение, гледаше в краката си. Чан, страхливец с потръпващо нервно лице, роден в Хонконг, се опитваше да не показва страха си. Широкоплещестият Боби и добре сложеният Доги разменяха нервни погледи.
Мирисът на изгорена хартия изпълни ноздрите на Кларънс. Обзе го гняв. Емил тихо водеше микробуса из страничните улици. Накрая Кларънс избухна. Обърна се към Боби:
— Подпалил си проклетите пари!
Боби, с интелигентност, пропорционална на талията му, не се уплаши.
— Трябваше да взривя вратата — сви рамене той. — К’во искаш?
Кларънс разбра, че и дума не може да става за някакъв разумен разговор, и се загледа през предното стъкло.
— Сега те са толкова използваеми, колкото и маркираните, задник такъв. Те са без стойност.
Той позволи на звука „с“ в последната дума да се плъзне, смъртоносен като пепелянка, през въздуха.
За да подчертае мисълта си, той се наведе и грабна от пода шепа обгорели банкноти. Навря ги в лицето на Боби. Боби сви рамене за втори път.
— Ей. Понякога ги изяждаш мечката, а понякога мечката изяжда теб.
Кларънс нямаше време да се ядоса. Емил трепереше зад кормилото.
— Кларънс! Имаме ченге на опашката.
Кларънс погледна в страничното огледало. Наистина, един турбокрузър набираше скорост след тях. Настигаше ги бързо.
— Днес не е от добрите ми дни — промърмори той.
Нямаше нищо против да убива, когато бе планирано. Непредвиденото убийство обаче наистина му тежеше. Истинско разхищение на енергия, която можеше да се използва за други, по-изгодни цели.
— Дай газ, Емил — въздъхна гой.
Зад микробуса Люис натискаше педала на газта до пода. Турбокрузърът се плъзгаше в тъмнината. Облаци закриха луната.
— Включи ги — изкомандва Мърфи.
Люис натисна един бутон и околността мигом се освети от пулсиращата лампа на крузъра. Виещата му сирена разцепи тишината на нощта. Мърфи се обърна към микрофона.
— Централа, преследваме възможните заподозрени 211. Моля за подкрепление.
— Лош късмет — промърмори Люис.
В килнатия на една страна микробус Кларънс пъхаше дъвка след дъвка в устата си. Дъвчеше яростно.
— Почва да става досадно — прошепна той. Зад него другите от бандата седяха нервно. Нито един куражлия, помисли Кларънс. Зъбите на Емил тракаха.