Турбокрузърът се натресе челно върху редицата от пилони, изцяло изтръгвайки ги от бетонните основи. Като по чудо ударът не разби мотора на колата.
— Нека приемем, че бяха пластмасови — съгласи се Люис.
Мърфи се наведе над микрофона.
— Централа, преследваме заподозряното превозно средство. Разменени изстрели. Един заподозрян е ранен. Моля медицински екип, код 3. Девета и Стотна. Моля за подкрепление с предимство. Повтарям, централа, ние преследваме.
Диспечерът не отговори.
— Много благодаря — добави Мърфи.
Люис намали и спря колата.
— Какво стана с микробуса? — попита тя.
Мърфи започнала изучава мрежата на таблото.
Синята точка се отдалечаваше от мястото, като завиваше из странични улички. Тези момчета може да са направили само обир, но бяха в стихията си, щом се стигнеше до партизанска война.
— Пали — подкани Мърфи.
Люис включи двойните турбини, подкарвайки ги с писък в нощта. Мърфи се наведе и угаси сирените и светлините. Беше напрегнат. Адреналинът му се покачваше. Беше в положението на Ахаб — Големия бял кит. Ако тези малоумници можеха да пожертват един от своите, за да забавят някаква въшлива патрулна кола, значи бяха способни на всичко.
Мърфи се наведе над микрофона.
— Централа. Имаме гореща следа на заподозряното превозно средство. То се насочва на запад по Уебстър Стрийт.
Отговорът беше тишина.
Мърфи скърцаше със зъби. Лош навик. Джан винаги му натякваше за това. Казваше, че някоя нощ ще изпусне искри в леглото и ще ги подпали.
— Обърни надясно по 19-а — прошепна той на Люис. — Тя е по-пряка.
— Откъде знаеш?
— Израснал съм тук наоколо. В онзи квартал. Беше чудесно място.
Люис кимна. Решена да пресрещне микробуса, тя взе със свистене десен завой.
Мърфи погледна към небето. Облаците се изчистваха. Пълната луна огряваше колата. Това го правеше да се чувства неспокоен.
— Дори човек, който е чист по душа и казва молитвите си през нощта… — започна той.
— А?
— Просто реплика, запомнена от стар филм. За пълната луна.
— Ето микробусът — кимна Люис.
На слабата синя светлина, отпусната от небесата, те видяха белия микробус с отворени врати, празен, пред един обширен изоставен склад.
— Приближи се. Бавно — посъветва Мърфи.
Люис насочи турбокрузъра край микробуса.
— Няма никого — констатира тя.
— Натам — посочи Мърфи.
Люис подкара патрулната кола към склада и спря мотора. Мърфи зададе техните координати на компютърната карта, съединена с централата. Таблото се оживи:
„Всички части в момента са заети — предполагаемо време за пристигане: 20 минути.“
Мърфи сви рамене.
— Когато имаш нужда, никога няма полицай наоколо.
И двамата надянаха шлемовете. Нямаше смисъл да рискуват. Задействаха радиовръзката в костюмите си и излязоха от крузъра.
Мърфи посочи към главния вход на склада. Люис кимна и показа с пистолет стълбата към втория етаж. Мърфи й намигна.
Радиото й изкряка.
— Стой във връзка — нареди гой.
Люис кимна и пъхна дъвка под шлема си.
— Ще стоя.
Мърфи изчезна в главната врата, а Люис погледна към разнебитените метални стълби, издигащи се пред нея. Надяваше се, че ще я издържат. С походката на котка тя се метна на стълбите и се заизкачва.
Вътрешността на склада бе потънала в тъмнина. Мърфи мълчаливо огледа наоколо. Цялата работа му намирисваше на гнило, но вече се бяха хванали. Пред него контейнерите образуваха същински лабиринт. Той се спусна покрай редица от сандъци. Спря внезапно. Гласове. Мъжки. Около половин дузина. Стисна револвера и забави крачка. Погледна нагоре към тавана. Надяваше се с Люис всичко да е наред. Тя бе силна, но в края на краищата беше жена. Да не говорим колко големи или колко силни бяха горилите, които се криеха в тази гробница. Той запристъпва тихо покрай извиващите се редове от контейнери и се вслушваше за гласове.
Мърфи се възползва от случая и се качи на камара сандъци. Огледа пода на десет фута надолу. През четири камари видя да присветва червена светлинка. Някой пушеше. Плавно и тихо той заподскача от камара на камара, докато застана надвесен над двама мъже. Те пушеха марихуана. Разпозна подобието на човек от микробуса. Беше шофьорът. Висок, добре сложен младеж пушеше с него.
Мърфи се приготви да скочи върху тях. Поколеба се. Не му се стори разумно. Оттегли се назад по сандъците и слезе от другата страна на камарата.
Високо над него, на втория етаж, Люис се промъкваше покрай една стена. Топлината тук беше нетърпима. Тя откопча шлема си и го отмести настрани, като пазеше микрофона под брадичката си. Разпусна косата си. Така беше по-добре. Огледа се наоколо. Беше заобиколена от недоопаковани сандъци. Някъде наблизо се отвори врата. Несъзнателно тя се притисна до стената. Беше една от онези нощи, когато съжаляваше, че не е станала зъболекарка. Дочу тежко дишане. Близо. Много, много близо. Тя се прилепи още по-плътно към стената. Чу отваряне на цип. Замириса й на урина. Някой пикаеше точно зад ъгъла. Пот се стичаше по лицето й, докато гледаше как малка вада урина потече край краката й. Да, точно сега зъболекарството й изглеждаше най-добрата кариера.