Той едва не се изсмя, когато азиатецът се приближи, насочи дулото на пушката си право към рамото му и стреля. Цялата му дясна ръка, въртейки се, отлетя от тялото му. Чудно, помисли си Мърфи. Сега не усещаше болка. Откъснатата му ръка все още се въртеше като стрелката на едно от онези колела на съдбата в телевизионните игри. Да завъртиш бутилката? Да загубиш ръката?
Един от бандитите нахлупи шлема на Мърфи на главата му. Друг бандит стреля в него, отнасяйки и кичур от косата му. Още два изстрела. Мърфи видя как краката му се разтрошават.
Тялото му, изглежда, бе обладано от странен и див ритъм, нещо напълно ново, нещо почти паранормално. Той откри, че се опитва да стои прав на разбитите си крайници. Усети, че полита назад.
През мозъка му протътна грохот. Звукът от удара на главата му в бетонния под. Втренчи се напред. Складът вече не беше там, нито дори част от него. По-скоро, изглежда, същността на помещението витаеше над Мърфи. Петно във виолетово. Петно в студено стоманеносиньо. Един-два сандъка, представени от петно в кафяво.
Тогава отново изплуваха лицата. Високочелият Кларънс — делови Арлекин. Недодяланият Емил с хлътнали, неистово мигащи очи. Върлинестият Леон — селяндур с инстинкти на убиец. Студеният и безчувствен Джо — капки от кръвта на Мърфи, процеждащи се от черните му скули. Чан — жълт и безстрастен, смеещ се без глас.
Мърфи леко обърна глава настрана. Той видя мъжете да се въртят пред него. Джо наведе пушката си и сви рамене:
— Свърших патроните.
Кларънс пристъпи и измъкна от колана си пистолет „Дезърт Ийгъл“ калибър 44 и равнодушно изстреля един пълнител. Мърфи почувства парването на куршум в лявото слепоочие. Усети главата си да издрънчава назад. Сега въздухът над него му се стори студен. Кларънс прибра пистолета обратно в колана си. Той не го завъртя по подобие на Ти Джей Лейзър. Мърфи би се усмихнал, ако можеше да командва мускулите си. На гангстера определено му липсваше класа.
Кларънс махна към съучастниците си. — ОК. Край на забавата. Да изчезваме. Фигурите на мъжете се стопиха в мрака. Изведнъж Мърфи си спомни изражението на лицето на баща си преди много години, когато старият лежеше умиращ в собствената си дневна. Мърфи разбра хумора едва сега. Той можа да оцени ироничната нотка на термина „акт на случайно насилие“. Случайно за извършителите може би, но сигурно не и за жертвата. Въздъхна. Усети тялото си да потръпва в продължителни конвулсии.
Какъв глупав начин да умреш. Всъщност — смехотворен.
Подът под него, изглежда, се затресе. Стъпки. Премигна, като се опитваше отчаяно да фокусира зрението си. Видя Люис да спира на някакви си пет фута от смазаното му тяло. Мърфи въздъхна. Кавалерията най-сетне пристигна.
— Оо, Мърфи — каза меко Люис. Извън склада един микробус изрева и отлетя със свистене в нощта.
Люис коленичи до него. Посегна да поеме главата му в ръце. Черепът му бе така лошо разтрошен, че тя не знаеше как да го хване. Наведе се към микрофона си.
— Ранен полицай — избъбри тя. — Повтарям, ранен полицай. Централа, нуждая се веднага от медицински екип, партньорът ми е прострелян.
Мърфи вътрешно се усмихна. Беше грешил в оценката си за Люис. Тя беше силна. От тези, които оцеляват. И какво, че е жена? Точно сега на нейно място повечето мъже биха си издрайфали вътрешностите. Искаше да я прегърне. Но имаше само една ръка.
Отдалеч той чу гласа на диспечера.
— Спокойно, полицай. Помощта идва.
Люис не хареса безразличието му.
— Ти се успокой, задник такъв. Прати медицински екип сега или сам ще имаш нужда от такъв. Разбрано?
— Разбрано.
Люис седна по индиански на пода до потръпващото тяло на Мърфи. Тя му се усмихна. От окото й се отрони сълза. Мърфи я гледаше. Чертите й бяха ту мъгливи, ту ясни. За няколко секунди точно тя бе жената, която би могла да бъде всичко за него. Собственият му кикот протътна дълбоко в гърдите му. Излезе от гърлото му като слаб съскащ звук.
Гледаше очите на Люис и изви това, което бе останало от устните му в усмивка. Насили гласните си струни за отговор. Искаше да разкаже на Люис какво точно става. Искаше да й обясни как точно се чувства човек, когато са изкарали живота от него, как губи усещане за тялото си и вижда светът да угасва в поредица от абстрактни форми.
Той я погледна многозначително.
— По дяволите — бе всичко, което изрече.
7
Някъде плачеше жена. Той я чуваше. Не можеше да определи добре откъде идва гласът. Наклони глава. О, Люис. Да. Тя се казваше Люис. Знаеше го. Не можеше да фиксира лицето. Изви още главата си. Наблизо имаше машина. С големи въртящи се витла отгоре. Хеликоптер. Спомни си го. Много добре. Много добре наистина.