Ритмично тупане. Би трябвало да е сърцето му. Звучеше като биене на барабан. Много добре. Спомни си го. А бученето в ушите му? Неговата кръв. Кръвта във вените му. Неговите вени. Той все още го осъзнаваше. Много добре.
Въпреки че губеше много от нея. Осъзнаваше го. Дори сега, когато паметта му избледняваше. Видя малка къща. Усмихната жена и момченце. Наричаха се Джан и Джими. Не беше съвсем сигурен кои са те, но си спомни имената им. Много, много добре.
Вдигнаха го. Или може би летеше? Не, нечии ръце го обгърнаха и го положиха на носилка. Някой надеждно превързваше здравата му ръка. Надеждно. Безопасно. Той се бе захванал с работата си, за да осигури безопасност на хората. Това беше нещо добро. Другата му ръка не можеше да бъде в безопасност. Не можеше да бъде надеждно превързана. Другата му ръка беше някъде другаде. Той се вторачи нагоре във витлата на хеликоптера.
Мъж в бяло светна с фенерче към лицето му.
— Исусе, мисля, че все още е жив!
Усети, че носилката се полюшва и видя звездите да се приближават. Сега наистина летеше. Летеше нависоко и надалеч към земя, където на децата не им се налага да растат или да ходят на училище и да се държат като възрастни. Деца. Малки хора. Джими. Така се казваше малкият човек. Джими. Хубаво име. Подхождаше на усмивката му. Щастлив. Джими.
„Туп-туп-туп-туп.“ Този път не бе сърцето му. Бяха витлата на хеликоптера при полет. Той можеше да чувства очните си ябълки, подскачащи в орбитите. Губеше съзнание. Нямаше значение. Оттук не можеше да се види кой знае какво. Някой избърса кръвта от лицето му. Добре. Но нямаше значение. Усещаше кръвта си топла. Беше добре да се чувства топъл. Дясната му ръка бе студена. Където и да беше.
Успокои очните си ябълки и отметна глава. Навсякъде имаше светлини. Ярки дружелюбни светлини. Светлините на хеликоптера. Светлините на града отдолу. Град. Пълен с къщи. Къщи. Където живеят хора. Хора като Джан и Джими. Чудесни хора. Сега непознати.
„Туп-туп-туп-туп.“ Това вече не можеше да бъде хеликоптерът. То беше някъде вътре. Гласове отекваха в нещо твърдо. „Туп-туп-туп.“ Трябваше да е сърцето му. Знаеше го. Много добре. Зелени стени. Жълти светлини. Загрижени лица. Тих напрегнат говор. Болница. Така си и беше — той беше в болница. Бе горд със себе си да осъзнава всичко това. Хората го докосваха с ръце. Той все още мърдаше.
Плъзгащите се врати се отвориха и затвориха. Прикрепиха към него тръбички. Сега той е сепия. Наблизо бълбукаше течност. Викове. Сега е под водата. Яростно плува към повърхността. Мама го чака.
— Дръж главата си над водата. Всичко ще бъде наред.
Беше дяволски прав. Въпреки всичко той беше прав. Който и да беше. Не можеше да си спомни. Но името скоро щеше да изплува в съзнанието му. Знаеше го. Обърна се и удари училищния побойник в лицето. Малкото момиче го целуна. Той я познаваше. Това беше Джан. Един малък човек. Ето я Джан отново. По-възрастна. Тя изглежда толкова красива в тези бели дрехи. Съпруг и съпруга. Неговата съпруга. Кой беше той самият все пак?
До него през мъглата достигна силен глас. Виденията се пръснаха.
— Имам готовност. Носилка! 10 кубика адреналин. Внимание!
Той почувства хладна смазка на гърдите си. Електрическа вълна раздруса мускулите му. Там беше бандитът с лице на пор.
— Още веднъж — извика някой.
Внезапно раздрусване извика във въображението му лицето на азиатеца. Още едно раздрусване. Селяндурът. И още едно. Чернокожият. И още едно. Клоунът с високото чело, който натроши дланта му на парчета. Неговите убийци. Той им махна за сбогом. Сега само тъмнина изпълваше живота му. Празнота.
— Това е. Отиде си — чу той някого да казва от друга планета.
— ОК. Зашийте го. Закърпете го. Аз ще се обадя.
Гласовете утихнаха. Всичко беше спокойно, всичко беше неподвижно. Никакво „туп-туп-туп“. Всичко просто си замина.
Само за момент.
После бе отново в съзнание.
Тъмнината все още го обгръщаше. Нещо се процеждаше отдалеч, много отдалеч. Непрекъснато бръмчене. Животът задрънка в него. Нещо от този род. Не чувстваше повече кръвта да тече във вените му. Опита се да отвори очи. Не можеше да почувства клепачите. Той плуваше. Така си беше. Той плуваше.
Пламване в бяло накара мускулите му да се свият. Тялото му все още бе под него. Той се опита мислено да контролира функциите си. Беше безполезно.
Зелени линии. Мрежа. Компютърна мрежа. Къде беше екранът? Виждаше ли го? Не, той го чувстваше. Усещаше го. Силен писък го накара да трепне вътрешно. Просветнаха цветни линии като тия, които се виждат на телевизора в четири часа сутринта, след изображението на знамето, обсипано със звезди. Те изпълниха съществуването му. Цветовете избледняха и смениха оттенъците си. Подскачаха. Завъртяха се около него. После изчезнаха. Липсваха му.