„Щрак.“
Тъмнина.
— По дяволите — прошепна някой.
„Щрак.“ Сега той беше извън тъмнината. В болница. Човешки тела се въртяха над него. Той гледаше над тях. Навсякъде супер технологично оборудване. Небесата? Чакай. Нещо не бе наред. Фигурите бяха в черно и бяло. Сигурно халюцинираше. Шеметно чувство протътна през мозъка му. Той имаше желание да се смее. Може би беше хванат в стар филм. Филм от трийсетте. Опита се да се усмихне. Не беше сигурен дали все още има уста. Не чувстваше нищо. Не беше добре.
— Включени ли сме? — попита едно от белите лица.
Изведнъж бялото лице стана розово. По-розово. Яркочервено. Той чу изщракване. Отново тъмнина. Бръмченето в заден план го обгърна, къпеше го в спокойна, отморяваща атмосфера. Той спеше, но все пак беше в пълно съзнание. Бръмченето му правеше компания.
Обви го мъгла. Облаци от кръжащи мисли.
Той видя красива жена и момче. Те нямаха лица. Избледняваха бързо. Как бяха техните имена?
Чии имена? Кои бяха? Не можеше да си спомни. Какво ставаше? Времето беше спряло. „Щрак. Щрак. Щрак.“
Бръмченето се усили. Не беше заплашително. Сега то доминираше. Болничната стая, лабораторията, се върна. Триизмерна. В живи цветове. Мършав нервен мъж пружинираше на краката си над него. Имаше и чернокож в костюм. Те мърдаха устни. От тях излизаха звуци. Как му казваха на това? Какво правеха те? Говор. Спомняше ли си това? Говор. Много, много добре.
Бяла престилка говореше с тях.
— Мистър Мортън, мистър Джонсън, радвам се да ви видя тук. Можахме да спасим лявата му ръка.
Ръка?
Подвижният мъж не беше доволен.
— Какво? Мислех, че се съгласихме на пълно протезиране. Отървете се от ръката, ОК?
Говорещият погледна надолу към него.
— Той разбира ли какво казвам?
Един глас отвъд отговори:
— Няма значение. Ще изчистим паметта му.
Памет? Спомняше ли си това?
Мортън се обърна към колегата си:
— Мисля, че трябва да се отървем от ръката. Какво мислиш, Джонсън.
Джонсън сви рамене.
— Той е подписал формулярите, когато е постъпил в полицията. По закон е мъртъв. Можем да правим с него каквото искаме.
Мортън се отдалечи.
— Великолепно. Да се освободим от ръката. Друг глас.
— ОК. Изключете го и го пригответе за операция.
„Щрак.“ Тъмнина.
— Можете ли да приготвите системата за минута? Трябва да проверя нещо.
Думите стигнаха до него изопачени. Гласовете паднаха под нивото на непрестанното бучене. Той се отпусна, позволи си да се отдаде на странното усещане, което го обхвана… кога? Защо бе странно? Това беше живот. Това беше съществуване. Нали?
„Щрак.“ Лабораторията се материализира още веднъж от празнотата. Мортън. Джонсън. Две бели престилки. Два тъмни костюма.
Двата тъмни костюма си размениха думи. Белите престилки правеха шум помежду си. Залп след залп от звуци. Той чуваше думите с усилие. Не можеше да ги разбере, но схващаше, че се отнасят до съществуването му.
— Нашите изследвания показват важността на фактора човешко разпознаване при приемане на авторитета — уточни един тъмен костюм.
— Благодаря. Да проверим нервните връзки, преди да сглобим ставите — избъбри бяло петно.
— Тук навлизаме в съмнителна законова територия. Не е ясно какви ще бъдат законовите последствия, ако някой бивш колега го разпознае — отбеляза черно петно.
Мортън го прекъсна.
— Виж, той е продукт за прилагане на закона. Трябва да изглежда като як кучи син.
Проблясване на светлина наблизо. Две бели престилки разговаряха.
— Къде е лазерният ми скалпел? Ако трябва да режа, ще имам нужда от моя лазерен скалпел.
— Използвай моя. Мисля, че техникът по климатичните инсталации вчера взе твоя.
— По дяволите! Тези неща не растат по дърветата, знаеш. Хей, Арни. Подай ми прав ток, четири ампера.
— Наблюдавай главата му. Добре, наклони я назад. Внимателно. Точно там.
— Не се тревожи за С-импулсите. Това е временна кръпка.
Думи. Напевни шумове. Смесване. Образуване на мелодия. Глупаво. Хмм. Блясване. Пред него се появи механична ръка. Пръстите се извиваха назад и напред, разперени и събрани. Глупаво. Искаше да се смее. Механична ръка. Като играчка. Играчка? Спомняше ли си това? Не, не можеше.
Тъмнина. После линии. Мрежи. Разположение на мишени. Числа. Още числа. Карти на градски улици. Кодове. Хм-м. Забавляваше се. Какво шоу. Какво великолепно славно шоу. Как ставаше тази халюцинация? Той не виждаше. Все пак я регистрираше цялата. Поглъщаше я. Чудновати неща. Въздъхна, липсваха му напяващите форми в бяло и черно, които безсмислено си разменяха думи около него.