2
Пълната луна осветяваше Стария Детройт, като му придаваше мъртвешки, зловещ блясък. Четири монолитни небостъргача се извисяваха над разкривените силуети на нивото на улицата: бъдещето гледаше с презрение надолу към последните разпадащи се останки от миналото. Три часът през нощта. По-голямата част от града отдавна спеше, но в Стария Детройт през всички часове цареше варварски уличен живот.
Патрулиращите полицаи Фредериксън и Конърс насочиха турбокрузъра по една пуста улица. На две пресечки пред тях бръмчеше водещата кола. Тази нощ Фредериксън и Конърс осигуряваха тила. Нямаха нищо против. Беше монотонна работа, но в този район монотонността беше добре дошла.
Наблюдаваха как ниската полицейска кола пред тях изчезва в една пресечка. Колите не бяха кой знае какви на вид, но вдигаха адски шум из улиците. Когато ускоряваха, техните двойни турбодвигатели издаваха звуци на виещи банши.
Двете ченгета си позволиха да приспят чувството си за сигурност. От време на време сигналните светлини на покрива на колата се отразяваха върху сградите и зле поддържаните витрини. Ярка разкъсана реклама привлече погледа на Фредериксън:
По онова време „Муункорп“ щедро обещаваше да ангажира хора за колонизиране на обратната страна на Луната. Сега дори пътешествията в космоса бяха стара работа. Имаше списък от чакащи, готови да напуснат порутените градове срещу обещанието за нещо по-добро някъде, където и да е.
Като шофираше, Фредериксън хвърли поглед към компютърното табло на крузъра. Там пробягваха цифри. Още цифри. Той се размърда на седалката в напразно усилие да се намести удобно. Половината от трудностите, свързани с работата в полицията, идваха от униформата, която причиняваше болка в буквалния смисъл. Подплатени костюми, удароустойчиви пластични бронежилетки, лъскави, но тежки шлемове. Опита се да открие положение, при което по-малко да притиска вече напрегнатия си пикочен мехур. Лош късмет. Потъна на мястото си и пое неудобството със стоическа въздишка.
Фредериксън и Конърс взеха завоя без усилие. Водещата кола 01 ново беше пред погледа им. Далеч пред нея някаква сянка се плъзна през улицата. Фредериксън се напрегна. Внезапна реакция. Чудеше се дали Алкът и Дафи в колата отпред са я забелязали.
Неговото радио изкряка. Някой в комуникационния център също бе засякъл проблясващата точка на екрана на радара.
— Забелязан заек, бяга на изток към Хувър. Проверете го.
Водещата кола избоботи в отговор:
— Прието. Фасулска работа, сър. Край.
Смях. Можеше да бъде само Алкът. Той полагаше голямо усилие да не взема всичко на сериозно.
— Спокойно, приятел. Засякохме те на мрежата.
Фредериксън се поотпусна. Бягащият се придвижваше бързо върху компютърната карта на района. Водещата кола увеличи скоростта, зави зад ъгъла и изчезна от погледа. Светеща червена точка на таблото на втората кола показваше къде се намира. На картата Фредериксън можеше да види как първият крузър се приближава към жертвата си.
Нищо повече от рутинна работа. Най-вероятно да е някой пиян. Все пак приятелчето беше прекалено бързо за един пиян.
Фредериксън се наведе над микрофона:
— Виждаш ли нещо, Алкът?
От първата кола се донесе гласът на Алкът:
— Прилича на жена.
Конърс, забол очи напред, хвърли учуден поглед на Фредериксън. От първата кола се донесе смях.
— Исусе! Ощипи ме, Дафи — възкликна Алкът. — Или аз съм луд, или тя е гола-голеничка.
Дафи се престори на изненадана.
— Държи надпис. Пише: „Оставете наркоманите на мира“.
Фредериксън и Конърс се ухилиха един на друг. По радиото избумтя гласът на Алкът:
— О, боже! Фредериксън, това е… това е жена ти!!!
Фредериксън отпусна педала на газта. „Умници“ — помисли си гой. Чуваше по радиото как Алкът и Дафи се смеят истерично. Отдясно долови глух шум. Смехът от първата кола рязко секна. Фредериксън се обърна и видя, че Конърс едва сдържаше смеха си, но е пребледнял.
Радиото донесе дрезгав вик. Конърс се наведе над микрофона. Пълна тишина.
Фредериксън погледна към мрежата на компютърното табло. Червената точка, която допреди малко обозначаваше водещия турбокрузър, избухна внезапно и заля екрана с червена светлина.
— По дяволите — промърмори Конърс.
Фредериксън натисна газта с всичка сила. Турбокрузърът се плъзна напред, понесе се с писък покрай ъгъла със запалени светлини и виеща сирена. Колата направи завой. Фредериксън стисна зъби. Беше уморен от тази улична война.
Удари спирачките и се вгледа в улицата напред. Конърс откопча пистолета си, без да мисли, като се опитваше да контролира бълникащото повдигане в себе си. На по-малко от десет фута пред тях горяха смачканите останки на първата кола. Телата на Дафи и Алкът бяха проснати на платното с неестествено разперени крайници, сякаш разпокъсани парцалени кукли. Зловещ облак от черен противен пушек се издигаше от разбития мотор на полицейския крузър.