Робокоп стоеше пред събралите се. Един по един хората в стаята станаха. Започнаха да ръкопляскат. На лицата им се появиха големи детски усмивки. „Пляс. Пляс. Пляс.“ Аплодисменти. Знаеше, че приветстват него. Нямаше представа защо. Доктор Рузвелт кимна и Робокоп се обърна, за да напусне стаята. Мина край едно високо цял ръст огледало и се видя за пръв път от началото на своето съществуване. Не забави крачка, но запомни изображението и го вряза в паметта си.
Беше висок. Внушителен. Широкоплещест. Носеше обемен сегментиран бронекостюм… изопачена полицейска униформа. Дланите му изглеждаха гигантски, прекалено големи за ръцете, които ги носеха. Той препусна през клетките на паметта си, за да се опита да намери аналог на униформата. Успя да я сравни с хибрид на облеклата, носени от средновековните рицари и от играчите на бейзбол.
Имаше шлем, който покриваше главата му до под брадичката. Очите му надничаха от голям процеп в горната, част на шлема, оцветен в светлосиньо. Имаше отвор и между носа и челюстта, който откриваше непреклонна уста. Уста. Обкръжена от розово. Виждаха се скули. Високи и царствени. Помисли по това за момент. Човешка плът. Плът. Биене на сърце. Кръв, течаща във вените. Спомняше ли си това? Не. Вероятно беше само част от информацията, която бе събрал от биологичните ленти.
Той изостави откритията си като незначителни.
9
Шест деца гонеха насам-натам няколко котки, когато автоколоната спря пред полицейското управление на Стария Детройт. Залязващото слънце къпеше в тайнствена оранжева светлина трите бели полицейски фургона и бялата камионетка. Хлапетата зяпнаха при чистотата на колите. Бяха впечатлени. Толкова, че позволиха на котките да се отскубнат. Малка армия техници, облечени в сини костюми, наизскачаха от полицейските фургони и се затичаха към камионетката.
— Какво е това? Нашествие? — ухили се едно десетгодишно дете.
— Не приличат на марсианци — съобрази друго.
— Не. Приличат на водопроводчици или на нещо от този род.
Децата се приближиха до камионетката, където техниците внимателно издърпаха покривалото от някакъв обект в задната й част. Очите на децата се разшириха, когато видяха какво има вътре. Те се разбягаха от автоколоната, като крещяха нечленоразделно.
Черна лимузина избоботи към тротоара. Появиха се Мортън и Джонсън.
Сержант Рийд седеше отегчен зад бюрото си на подиума в полицейското управление. Очертаваше се много скучна вечер. Въпреки че бе само началото й. Той очакваше най-лошото да се случи след десет часа. А то винаги се случваше. Децата бяха в леглата и възрастните набираха кураж. Междувременно той трябваше да регистрира всичките тези противни типове.
Погледна към отрепката до скучаещия полицай. Задържаният беше облечен като старомоден любовник, имаше тънки мустачки и зализана коса. На всичко отгоре беше и в лошо настроение. Рийд имаше искреното желание да го оправи, но против убийството съществуваха закони и дори ченгетата трябваше да им се подчиняват.
— Аз съм това, което вие наричате рецидивист, човече — обясняваше задържаният. — Повтарям, пак ще нарушавам закона. Виждате ли, аз получавам заповедите си от по-високо място.
Рийд погледна от бюрото си надолу към него.
— Млък, задник такъв. Тук най-високата власт съм аз.
Челюстта на сержанта увисна с изпукване, когато видя да се отваря вратата на полицейското управление. Там се появиха Мортън и Джонсън, следвани от половин дузина техници, понесли големи сандъци. Доктор Рузвелт, който изглеждаше по-уморен от обикновено, им махна да влязат.
На Рийд не му беше до смях. Току-що появилите се типове действаха, сякаш това място беше тяхна собственост.
— Да не си мислите, че имате право да се заселите тук или нещо подобно? — попита той. Забеляза печата на „Омникон“ върху сандъците. Мортън не му обърна внимание.
— На етажа има складово помещение, приготвено за наблюдение — осведоми той Рузвелт.
Ученият извика на мониторната си гривна плана на етажа.
— Изглежда отлично.
Рийд бавно слезе от мястото си и се приближи до нашествениците. Четирима техници, натоварени с огромен блок електрическо оборудване, приличащ на трон, се промъкнаха през входната врата.
— Извинете ме, мистър… — започна Рийд.
— Мортън.
— Мистър Мортън. Имате вид на много цивилизован човек.
— Благодаря.
— Ще ми позволите ли да ви задам един много цивилизован въпрос?
— Разбира се.
— Какво, по дяволите, става все пак тук!? — Червеното лице на Рийд сега заприлича на море от лава.
Мортън не се впечатли. Той се обърна към Джонсън.