Той рухна глухо на земята, ножът му издрънча далеч върху настилката. Жената побягна към другата страна на уличката и се притисна до стената, другият насилник, с нож в ръка, гледаше ченгето.
Робо се обърна към него.
— Мисля, че е твой ред.
Момъкът пусна ножа и бавно вдигна ръце към луната. Робо се приближи спокойно до него и опря дулото на своя А-9 до главата му. Бръкна и извади чифт белезници. Побутна рокера към един уличен стълб и като обви ръцете му около него, щракна белезниците.
— Така — произнесе той.
Разплаканата жена изтича до Робо. Тя го обгърна с ръце. С лице към нея, Робо включи гласовия анализатор. Имаше гняв. Успокоение. Страх. Привързаност.
Привързаност?
— О, боже — хлипаше жената. — О, боже. Толкова се изплаших. Как ще мога изобщо да ти се отблагодаря някога?
Робо я отстрани нежно.
— Преживели сте силно емоционално сътресение. Сега за вас е важно да бъдете с хора, на които имате доверие, мадам.
Люис и Старкуедър завиха с колата си в уличката и насочиха прожектора към Робо и жената. Люис, която беше зад кормилото, поклати глава с възхищение.
— Може да се храни с батерии на закуска, но е превъзходно ченге. Два случая само за половин час.
— Той е толкова ченге, колкото моят миксер — изръмжа Старкуедър. — Да се махаме оттук.
Люис изкара турбокрузъра от уличката. Тя не беше сигурна дали й харесва идеята за киборг в полицията, но едно нещо беше сигурно: щом веднъж се разчуе за Робо из улиците, Стария Детройт ще заприлича на нов квартал.
11
Робо седеше в тъмнината. Тупкането на сърцето бе единственият му спътник. Отвън светът живееше без него. Той не го съзнаваше. Раждаха се бебета. Умираха старци. Млади двойки се любеха. Робо обаче преставаше да съществува, когато не го задължаваха да функционира.
„Щрак.“
Беше в склада. Доктор Рузвелт стоеше пред него.
— Време е да тръгваш, Робо.
Робо кимна и стана от стола. Мина покрай тримата техници при конзолите и се насочи към стаята за регистрация. Ченгетата вече не му обръщаха много-много внимание. За една седмица той бе станал един от тях. Изглежда, го бяха приели, въпреки — той знаеше това — че го считаха повече за прибор, отколкото за колега. Това не го интересуваше. Не беше програмиран да го интересува. Нито да чувства. Някои го презираха. Други се възхищаваха от него. Той не мислеше за това. Трябваше да следва инструкции.
Над земята се стелеше рядка мъгла. Упъти се към колата. Наблизо стоеше малка група хлапета.
— Ей, ченге — извика едно от тях.
Обърна се и анализира гласа. Възхищение. Уважение. Вълнение.
Момчето, не повече от осемгодишно, вдигна свит юмрук.
— Само така, ченге!
Робо кимна. Без да изчислява отговора си, също вдигна юмрук. Децата го поздравиха, а той седна зад кормилото и потегли в нощта.
Нещо странно се бе случило през изминалата седмица. Хората в Стария Детройт го чакаха да мине край тях при нощните му обиколки. Те го поздравяваха, особено децата. Деца. Малки хора. Той гледаше напред, едновременно към таблото и към улицата. Внезапен, мимолетен образ се мярна пред него, но изчезна за част от милисекундата. Малко момче и усмихваща се жена. Не можа да разгледа добре лицата им. Най-вероятно — дефект в базата данни. Ще трябва да съобщи на доктор Рузвелт, та да го поправят преди следващото дежурство.
Рязък звук привлече вниманието му към таблото. Там блесна сигналната лампа за тревога. Компютърната система проследи поредица карти на града. Една синя лампа на картата светна направо върху кметството.
Гласът на диспечера изклокочи по радиото.
— До всички части. В кметството се развива опасна ситуация — Код 3. Извършителят е въоръжен и държи заложници. Всички части в околността, моля отговорете…
Робо удари превключвателите. Турбокрузърът оживя, сирените и светлините се активираха.
— 44 отговаря.
Когато пристигна при кметството, там вече имаше цяла кавалкада турбокрузъри и микробус на групата СУАТ, разположени зад полицейския кордон. Робо излезе бавно от колата и се огледа. Половин дузина ченгета и дузина членове на СУАТ стояха приклекнали зад отворените врати на колите. Бяха извадили и насочили оръжия към прозорец на третия етаж — единствения светещ прозорец на сградата.
По фасадата й се плъзгаха светлините на огромни прожектори. Робо се обърна и видя на известно разстояние, зад загражденията, неколкостотин зяпачи и дузина репортери. Старкуедър и Рамирес трябваше да удържат тълпата. Това не беше по вкуса и на двамата.
— Ето го суперченгето — каза Рамирес. — Предполагам, че вече можем да си тръгваме.