Старкуедър стисна челюсти.
— Торба с болтове. Ще се оплача в профсъюза.
— Защо? Защото е прекалено добър ли?
— Да — отговори Старкуедър. — Нещо от този род.
Робо се приближи към полицаите откъм гърба. Изпотен командир от СУАТ, твърде млад, за да има окосмяване по лицето, спореше с капитан от полицията, достатъчно възрастен, за да му бъде баща. Първият имаше значка с надпис: „лейт. Хеджкок“. Капитанът се казваше Кормън.
Хеджкок го убеждаваше:
— Моите момчета могат да се справят с тази ситуация за десет минути. Ще влезем вътре с газ и огън и ще имаме добра възможност да спасим кмета.
Кормън не се впечатли.
— Той вече уби един от помощниците. Ако влезете по този начин, синко, ще си събирате частите оттук до Чикаго.
Хеджкок се наежи. Над горната му устна избиха капки пот.
— Да, добре, но ще се получи много лошо, ако този тип застреля кмета, докато ние се мотаем тук и обсъждаме какво би станало, ако…
Робо постави тежка длан на рамото на човека от СУАТ.
— Поддържайте разговора с престъпника. Кормън погледна към стоманеното ченге.
— Но…
От прозореца на третия етаж изтрещя автоматен откос. Кормън и Хеджкок залегнаха, а асфалтът около тях изригна в малки пясъчни циклони. Робо погледна към дупките от куршуми, които се появиха точно пред краката му. Извади своя А-9 и се отправи към входната врата.
Хеджкок се вторачи в крачещата фигура.
— Кой, по дяволите, е този?
— Въпросът е какво, по дяволите, е това — поправи го Кормън.
Капитанът сви рамене и взе мегафона.
— ОК, Милър — излая той. — Не причинявай вреда на кмета и ще ти дадем всичко, каквото искаш.
Докато Кормън дърдореше, Робо влезе в кметството. Престъпникът Милър крещеше от прозореца на третия етаж:
— Първо, не ме будалкайте. Аз съм отчаян човек!
— Няма проблеми, Милър, — извика Кормън в отговор.
Робо се изкачи по стълбите към третия етаж. Озова се в излъскан, украсен коридор. Тръгна по него. Гласовете ставаха все по-силни. Стигна до огромна дървена врата с надпис Кмет. Загледан в нея, той активира командата термограф. Върху вратата се появиха неопределени очертания. Тя беше прекалено дебела за по-ясни изображения. Робо мина покрай кабинета на кмета и застана до вратата на съседното помещение.
В кабинета на кмета определено побъркалият се бивш градски съветник Рон Милър стоеше до прозореца с автоматичен пистолет „Узи“, насочен към тримата заложници. Костюмът му беше мръсен и изпомачкан. Той не бе спал няколко нощи и едното му око трепкаше спазматично, докато дъвчеше бисквита. Пристъпваше нервно. Обвивки от бисквити шумоляха под обувките му — три дузини обвивки, съдържали до скоро бисквити.
Кметът Уолдо Гибсън се бе свил в ъгъла с двама от помощниците си. Третият помощник, младолик мъж на име Еди, все още лежеше проснат там, където падна преди час. Вътрешните му органи сега бяха външни, благодарение на стрелбата на Милър. Гибсън, един от малцината останали в Детройт черни политици, наблюдаваше как Милър поглъща бисквита след бисквита. Устата на Гибсън бе пресъхнала. Колкото повече гледаше как трохите от бисквитите се ронят на пода, толкова повече пресъхваше устата му.
— Бих искал малко мляко — промърмори Милър. — Хей, Кормън, все още ли си там?
— Да, Милър.
— Моето второ искане. Искам мляко. Студено мляко. Имаш ли? Не нискомаслен боклук. Мразя го. Искам редовно хомогенизирано мляко. Нискокалоричният боклук има блудкав вкус.
— Добре. Млякото идва. Няма проблеми.
— Трето: искам повторно преброяване на гласовете от изборите. И независимо от резултата, си искам старата работа. И искам по-голям кабинет. С хладилник. Ама не маломерен. Голям. Достатъчно голям, за да побира много мляко. И сладолед. И искам също нова кола. И искам кметството да плати за всичко.
Гласът на Кормън дойде от тъмнината:
— Каква кола, Милър?
Милър се замисли.
— Дай ми минутка.
Той се обърна към Гибсън.
— Разбираш ли от коли?
Гибсън поклати отрицателно глава.
Милър сви рамене.
— Аз също. Никога не съм имал нова кола. Само таратайки.
Той отново се обърна към прозореца.
— ОК. Искам нещо с подвижни кожени седалки, нещо, което наистина върви бързо. Нещо голямо и тежко.
Кормън се замисли.
— Какво ще кажеш за един „Сакс“ 6000?
— ОК. Но кметството да плаща горивото и поддържането.
Робо се прокрадна в съседния кабинет. Огледа помещението — изглеждаше солидно, но стените бяха променяни през осемдесетте години. Евтина конструкция. Но оскъпена. Завъртя пистолета и го мушна обратно в кобура. Не мислеше, че ще има нужда от него. Тръгна покрай стената между двата кабинета и прокара ръка по нея. Отвън чуваше Кормън, който се опитваше да бъде дипломатичен.