— Предполагам, че това не е вашият автомобил, който сглобявате през свободното си време — изкоментира той.
Момчетата поклатиха отрицателно глави.
— Чудесно — продължи Робо. — Мисля, че ще се споразумеем. Не съм тук, за да ви задържам за търговия с крадени вещи. Искам малко сведения. Виждали ли сте някого от тези хора?
Той се приближаваше до всеки от уплашените обирджии и тикаше в лицето му трите снимки. Първите деветима изтърсиха по едно „не, сър“ още преди да ги погледнат. Десетият обаче се поколеба, преди да поклати глава.
Робо го затисна с коляно в гърба. Момчето се строполи на земята.
— Не съм виждал никого от тях, наистина.
Робо бе забелязал, че очите му се задържаха върху снимката на Чан.
— Не си, а? — попита той.
Той я показа отново.
— Сигурен ли си?
— Да, съвсем сигурен съм. Не познавам никой.
Робо хвана момчето за яката и го издигна високо над главата си. То се загърни безпомощно в стоманената ръка.
— Пуснете ме да си вървя, сър. Нарушавате правата ми.
Робо го блъсна в стената.
— Мога да ти наруша още много работи — сви рамене той.
— Не го познавам.
— Тогава защо не ти вярвам? — каза Робо. — Ще си дадеш сметка, че ръцете ми са направени от стомана.
Той отнесе момчето до изоставената кола, като го държеше над главата си. Постави трите снимки на покрива й. Със свободната си ръка удари покрива на колата. Юмрукът му проби металната рамка, сякаш бе направена от мукава. После отнесе момчето назад до стената и още веднъж го притисна към тухлената повърхност.
— Представи си какво може да направи такава ръка с нечий врат — прошепна той.
Момчето поклати глава.
— О, да. Спомних си го. Казва се Чан. Чан Олънд.
Робо се усмихна.
— И не знаеш къде мога да го намеря, нали?
Момчето си припомни не само къде се намира Чан, но и педантично разказа за престъпните му занимания в момента… включително и за убийствата на ченгета.
Робо благодари на момчето, грабна снимките и тръгна към турбокрузъра. Преди да напусне уличката, се обърна към уплашените тийнейджъри.
— Не се безпокойте — увери ги той. — Това е наша малка тайна.
Чан Олънд седеше и пушеше марихуана в цеха за наркотици. Бяха го оставили на пост, но беше сигурен, че няма да има неприятности. Никое ченге в околността не знаеше за мястото, а местните хора бяха твърде наплашени, за да им го посочат.
Някога цехът е бил супермаркет, а сега — най-голямата лаборатория за преработка на наркотици в града. Прозорците, от пода до тавана, бяха боядисани. Една изобретателно направена фармацевтична линия се разпростираше на мястото, където някога са стояли рафтовете. Половин дузина работници с предпазни маски работеха на светлината на жълти флуоресцентни лампи. Те стриваха, пресяваха и пакетираха кокаин. Чан хвърли поглед към улицата. Беше „чиста“.
Кимна на пазачите, които се разхождаха с готови за стрелба оръжия по тесния метален корниз високо над главата му. Кимването му беше ясен знак. Никакви проблеми.
Той пое дълбоко въздух и вдиша през носа си кокаинов прах.
Кларънс Бодикър вървеше редом със Сал Лучоне, шефа на предприятието. Два бодигарда с вид на горили придружаваха Сал. Леон и Джо следваха Кларънс. Сал и Кларънс бяха на път да се скарат. Чан не обръщаше твърде много внимание на словесната битка. Сал беше подлец. Кларънс щеше да го изяде на закуска, ако поискаше. Беше един от онези отвратителни типове, които се докарват. Панталоните му бяха твърде къси, носеше бели чорапи, тънки мустачки. Челото му бе винаги потно. Трудно бе да се определи кога е разтревожен и кога радостен. Непрекъснато мигаше.
— Не ме интересува какво искаш да платиш, Кларънс — изломоти Сал. — Аз определям цената в този град.
Кларънс свали тъмните си очила и се усмихна на лицемерния кокаинов барон.
— Виж, Салвадор, може би не си ме разбрал. Аз съм босът в Стария Детройт. Искаш пространство в моя пазар. Ще трябва да ми направиш значителна отстъпка.
Сал не се интересуваше от възгледите на Кларънс върху икономиката.
— Позволи ми да разгледам нещата в перспектива, Бодикър. Ти пречука много ченгета. Чудесно. Всеки има нужда да се поразтовари от време на време. Из улиците се говори, че имаш големи връзки в града. Това също е чудесно. Човек трябва да си има приятели. Но ето къде е твоята слабост — ти нямаш приятели тук. Всъщност имаш много врагове. Изнервяш хората. На мнозина би им се харесало да видят как човек като мен те изважда от играта.
Кларънс се усмихна към мазника с усмивката на превъзходство, която монахиня отправя към сополив първокурсник.
— Аз ръководя организацията на продажбите в Стария Детройт, Салвадор.