— Все още имаш сини очи — констатира тя. — Или нещо такова.
Той се вгледа в огледалцето. Наистина, очите му бяха сини, но бяха покрити с микроскопични червени, сини и жълти точкови датчици, които събираха информация и я отправяха към мозъка му за анализ.
Робо помести огледалцето и заразглежда лицето си. Насили се да се засмее. Видът му беше елегантно съчетание от плът и стомана, нещо като органична супертехнологична скулптура, която навяваше асоциации или с древните гърци, или с немското експресионистично кино от двайсетте години. Зависи от чувството за хумор.
Две вдълбани органични пластини за достъп бяха инсталирани на челото му и му придаваха величествен царски вид. Това, което беше останало от косата му, беше късо и свършваше рязко в титанови ивици, които се разстилаха от темето му по целия череп. Изведнъж си припомни последния фатален изстрел на Кларънс в онзи склад преди една малка вечност. Докосна тила си. Там здраво беше закрепена метална пластина.
Шокът на осъзнаването го разтърси. Повече не можеше да избяга от истината. Беше станал жертва и бе убит. А след това — обект на високотехнологична обработка. Очите му се разшириха в ням ужас. Той не можеше, не би могъл да го понесе. Беше невъзможно.
Люис го гледаше тихо. Тъгата я обземаше отвътре. Тя протегна нерешително ръка към него и го докосна по скулата.
— Наистина се радвам да те видя отново, Мърфи.
Робо я отблъсна. Вдигна лявата си ръка. Беше силно повредена. Той я смъкна и вдигна дясната.
— Мърфи е имал жена и син. Какво е станало с тях?
Люис стоеше неловко, като търсеше нужните думи.
— След твоето… след погребението, те се преместиха.
— Къде отидоха?
— Мисис Мърфи подписа договор с „Муункорп“. Не съм сигурна дали си спомняш, или не — тя има сестра, която живее в Лунния индустриален възел. „Уникорп“ дръпна няколко връзки и всичко се уреди само за две седмици. Тя мислеше, че си умрял. О, Мърфи, наистина съжалявам.
Робо сви рамене, хвана чука и започна отново да удря крака си.
— Те не биха ме познали такъв, какъвто съм сега.
Той спря внезапно. И с по-мек тон, като гледаше Люис, добави:
— Аз ги чувствам, но не мога да си ги спомня. Разкритието би могло да им причини излишна травма.
Люис се опита да сложи успокояващо ръка на рамото му. Той я отстрани.
— Остави ме сам.
Тя се обърна с гръб, объркана и малко засегната. Робо я погледна.
— Моля те — настоя той. — Върви си.
Люис кимна.
— Ще се върна, когато се стъмни.
Робо кимна и продължи да работи.
Люис се качи в колата и потегли. Там, заключи тя, се намира най-самотният човек на света.
Робо продължи да работи през целия ден. Всеки удар на чука, всяко изжужаване на флекса го караха да се чувства по-празен, по-самотен. Той беше единствен по рода си, отделен вид. Не беше човек. Не можеше да почувства живота на хората, да се вмести в тяхното всекидневно съществуване. Не можеше да разбере надеждите, грижите, бляновете и страховете, които правеха интересен живота на неизброими милиони хора. Но той не беше и машина. Имаше толкова общо със суперкомпютър, колкото и с флекса в ръката си. Гневът му нарастваше. Беше съвременен динозавър. Проектиран да остане сам. Проектиран да бъде самотен. Програмиран да стои извън света наоколо.
Робо запали прожектора и продължи да работи върху разкъсания си крак. Бронираното покритие започна да пасва на мястото. Бронирано покритие вместо кожа. Вероятно той беше най-скъпата приумица в историята на цивилизацията. Свърши с крака си и се замисли. Дойде му наум, че такава трябваше да бъде негова съдба… за колко време? До смъртта му? Щеше ли да умре? Или щеше да продължи да живее вечно?
Мисълта за безсмъртие го уплаши. Щеше ли той, направената от човек машина, да стои и да наблюдава как поколения хора идват и си отиват, докато той единствен остава неизменен? Щеше ли с електронно сърце да е „залепен“ за времето? Беше изправен пред една много практична форма на безкрайността. Безкрайност, която щеше да накара умовете на повечето от смъртните да изнемогнат в усилието да я разберат. Изсмя се на себе си. Смехът отекна зловещо в гръдната му кухина. Какво беше казал Уди Алън за безсмъртието? „Не вярвам на живота след смъртта, но въпреки това си нося бельо за смяна.“ Спомняше ли си това? Да. Много добре. Сега беше започнал да си спомня по-често. Това го радваше и го ужасяваше. Може би щеше да бъде по-добре, ако останеше в неведение? Може би трябваше да си позволи да умре от ръцете на ЕД-209. И това отвратително създание щеше да престане да съществува.
Въздъхна. Никога нямаше да го направи.
Сега беше в капан. Впримчен от собственото си желание да оцелее. Знаеше, че от днес нататък ще го посещават призраци от предишния му живот. Беше и мъртъв, и жив едновременно: и готическото убежище, и духовете, които го населяваха. Образи. Прелитащи видения на хора, места, неща и мисли от отдавна минали времена щяха завинаги да се носят през ума му. Щяха да се намесват и да безпокоят разсъдъка му. Той никога нямаше да бъде оставен на мира от себе си. В някакъв смисъл щеше да бъде преследван от самия себе си… но колко дълго? Години? Десетилетия? Векове?