В стъклената будка Леон изруга, вдигна „Кобрата“ и се прицели в Робо.
— Хайде, човече — прошепна Леон. — Мръдни малко надясно. Махни се от онази колона.
Под него Люис хапеше долната си устна. Проклинаше се, че е слаба. С усилие се превъртя към изоставената „Кобра“. Грабна я и стреля, без да се прицелва. Внезапна остра болка в гърба я накара отново да припадне. В мига, когато тя загуби съзнание, високо над нея изстрел проби пода на будката и влезе в гърдите на Леон отдолу.
Леон се закашля учуден — кръвта потече по крака му. Той изтърва „Кобрата“: осъзна, че след няколко милисекунди вътре в него всичко ще се взриви.
Контролната будка литна към тавана на хиляди парчета стъкло, пластмаса и плът.
От другата страна на цеха Джо чу хрущенето на твърди частици, удрящи се в земята, и тъпия звук на падащи късове от онова, което някога му беше съучастник в престъпленията. Смъртта на Леон разтърси нещо в него.
— Проклета полицайка — изсъска той, все още увиснал на стената. Хвана се за желязото и бавно се издигна нагоре върху стената. Откачи смазания си крак и се свлече на пода. Неговата „Кобра“ беше само на няколко крачки от него. Един добър изстрел, и щеше да очисти полицайката завинаги. Ако можеше да улучи бензиновия резервоар на „Сакса“, щеше да има печена кучка за вечеря.
Джо се протегна към пушката. Чу ръмжене зад гърба си. Обърна се и видя как останалото живо куче-пазач скача надолу по куп сгурия. Овчарката гледаше Джо, а от отворената й паст капеше слюнка. Джо се втренчи в кучето. Искаше му се да беше свършил и с двете кучета там, в леярната. Кучето се хвърли върху него с оголени зъби и режещи нокти. Вцепенен от болката в крака си, Джо спокойно наблюдаваше как редицата зъби се врязва в ръката и врата му.
Парчета от контролната будка все още падаха към пода.
Ръмженето на кучето престана.
Полицай Люис лежеше неподвижна зад „Сакса“.
Само две същества в цеха бяха останали прави. Едно ченге-киборг и един умопомрачен убиец.
Те спокойно се изправиха лице в лице и зачакаха. Човекът и машината, започнала да изпитва чувства, се гледаха мълчаливо в очите.
25
Робо гледаше самотната човешка фигура пред себе си. Болезнените вълни на паметта нахлуха в съзнанието му. Видя Джан. Джими. Усети как пушечен изстрел отнася тила му. Чу жестокия смях в склада. Спомни си тъмнината по време на безбройните операции. Видя в ръцете си бледото лице на Ан Люис. Стисна здраво пистолета, като болезнено осъзнаваше присъствието на стомана там, където някога бе имало плът. Сега това нямаше значение за него. Почувства гняв. Ярост. Това беше човекът, отговорен за огромните му загуби.
Образите избледняха, Бодикър стоеше неподвижен, а Робо бавно се приближаваше към него. Бодикър се изкиска със смеха на луд, притиснат до стената. Извади от якето си последната граната. Дръпна халката.
Робо продължаваше да върви напред. С плавно движение, подобно на котка, Кларънс метна отгоре гранатата към приближаващия киборг. Робо извади пистолета, стреля и я улучи във въздуха. Силната експлозия повали Кларънс на земята. Той падна по гръб и се хлъзна по омазнения под на цеха.
Бодикър запълзя назад. Робо крачеше към него. Той се усмихна на свилия се човек, завъртя пистолета и ловко го пъхна в кобура. Нямаше да има нужда от него. Кларънс опря гръб в стената. Очите му шареха трескаво наоколо. Нямаше път за отстъпление. Отпусна се. Добре, спокойно. Усмихна се на Робо.
— ОК, ОК. Предавам се. Сега щастлив ли си?
Робо продължи да се приближава.
— Казах ти, че се предавам, човече — промърмори Кларънс. — Хайде, арестувай ме. Прочети ми правата.
Робо се наведе над него.
— Хайде, изпей си песента. Имам правото да не говоря. И така нататък.
Робо обви стоманена ръка около врата му и бавно го изправи до стената.
— ОК. Доказа гледната си точка. Ти си суперченге, нали? Разбирам. Сега изпълни дълга си. Арестувай ме.
Робо поклати глава.
— Няма да ви арестувам повече, мистър Бодикър.
Бавно отдръпна назад левия си юмрук. Очите на Кларънс се разшириха. Той видя как ударът идва. Робо вряза стоманен юмрук в лицето му. Юмрукът се появи от другата страна на стената. Капките стичаща се яркочервена течност отразяваха лунната светлина по свитите му пръсти.
Робо издърпа ръка от стената. Пусна останалото без глава тяло да се свлече на пода.
Обърна се и тръгна към Люис. Тя изглеждаше много малка, просната там на пода. Около нея имаше локва кръв. Робо метна една „Кобра“ на рамо и нежно вдигна Люис, обгръщайки я с ръце. Погледна я. За един кратък миг тя беше единствената жена, която имаше значение за него. Излезе от цеха. Слънцето изгряваше. Сирените в далечината бяха замлъкнали. Кой знае защо небето изглеждаше необикновено синьо.