Не беше кой знае какво занимание, дори като хоби, но понякога се случваше някой да му донесе повредено радио или часовник с аларма, а парите от поправката бяха единственото, което не минаваше през грабливите, скъпернически протегнати ръце на жена му.
Например тази прахосмукачка щеше да му донесе поне шест долара — лесни пари. Мисълта за това го накара да си затананика още по-бодро, да вдигне очи и да се облее в пот.
Мелодията задавено избълбука в гърлото му, той се опули и започна да се поти два пъти по-усилено. Опита да стане — главно с идеята да се отдаде на светкавично бягство, — ала така и не успява да накара краката си да заработят в екип.
После вече бе прекалено късно, защото АЛ-76 разговорливо клекна до него и каза:
— Не мога да разбера защо всички останали бягат от мен. Имате ли някаква идея?
Пейн имаше съвсем ясна идея, но за момента бълбукането в диафрагмата му бе единственото, което успя да отговори. Постара се да се отдръпне.
АЛ-76 продължи с огорчен тон:
— Един от тях дори стреля по мен. Няколко сантиметра по-надолу и можеше да одраска раменната ми броня.
— Н-нищо чудно да н-не-е бил с всичкия си — заекна Пейн.
— Възможно е. — Роботът изведнъж понижи глас: — Слушайте, имате ли представа какво става тук?
Пейн се огледа загрижено. Правеше впечатление, че тонът на робота е изключително учтив за някой, направен от огромни количества метал. В същия момент му дойде на ум, че роботите са психологически неспособни да наранят човешко същество. Последното го накара да въздъхне от облекчение.
Той каза:
— Не виждам нищо нередно, защо?
— Нима? — АЛ-76 го изгледа обвинително. — Например вие. Къде ви е космическият скафандър?
— Нямам никакъв космически скафандър.
— Тогава защо сте жив?
Това принуди Пейн да се отдаде на минутка размисъл.
— Ами… Наистина не зная.
— Виждате ли! — заяви триумфално роботът. — Нещо съвсем се е объркало. Къде е връх Коперник? Къде е Лунна станция 17? И къде ми е Дезинтеграторът? Трябва да се залавям за работа! — Изглеждаше объркан. Когато отново заговори, гласът му трепереше: — От часове се опитвам да открия някой, който да ми каже къде ми е Дезинтеграторът, но всички бягат. Сигурно вече ужасно съм изостанал от графика. Ръководителят на секцията най-вероятно ще нареди да ме разглобят на части и да ме върнат обратно в завода. Ама че ситуация!
Пейн съвсем бавно установи, че телешкото варено в главата му отново започва да изпълнява функциите си на мозък. Той реши да попита:
— Как се казваш?
— Серийният ми номер е АЛ-76.
— Добре. Ал. Колко подходящо. А сега, Ал, ако наистина търсиш Лунна станция 17, не е ли по-добре да насочиш усилията си към… ъм… Луната?
АЛ-76 кимна в тежък размисъл:
— Разбира се, но аз вече търсих и…
— На Луната? Само че тук не е Луната.
Сега беше ред на робота да изпадне в затруднение. За момент той изгледа Пейн, след което бавно попита:
— Какво искате да кажете? Разбира се, че тук е Луната. Понеже ако не е, тогава какво е? А? Как ви се струва това?
Пей въздъхна. После прочисти гърлото си, посочи робота с пръст и започна:
— Виж… — каза той, ала внезапно го порази най-гениалната идея на века и довърши: — Леле!
АЛ-76 се втренчи строго в него.
— Това не е отговор. Мисля, че ако задавам цивилизован въпрос, имам право на цивилизован отговор.
Пейн не го слушаше. Той все още се възхищаваше от себе си. Ами да, сега всичко беше ясно — ясно като бял ден. Роботът беше проектиран за работа на Луната, но по някакъв начин се бе озовал на Земята. Беше напълно естествено да е объркан, тъй като финият му позитронен мозък бе създаден така, че да работи при условията там. Земното обкръжение просто не му говореше нищо и той не знаеше как да реагира.
Оставаше му само да намери начин да задържи робота докато влезе във връзка със съответните хора във фабриката в Питърсбъро. Сигурно струваше маса пари. Беше чувал да разправят, че най-евтиният робот не пада под петдесет хиляди долара, а имаше и такива, които струваха милиони. А като се замислеше човек за наградата…
Божичко, като се замислеше човек за наградата! И всеки цент само за него. Не, това вече не бяха дребни пари. Не и този път. Не и този път!
Той най-сетне успя да се изправи:
— Ал — каза. — Двамата с теб сме много добри приятели. Ама много добри! Обичам те като брат! — Той му подаде ръка. — Да си стиснем ръцете!
Роботът съвсем внимателно пое дланта му. Ръката на Пейн просто изчезна в гигантската металическа десница. АЛ-76 все още не разбираше.
— Това значи ли, че ще ми кажете как да стигна до Лунна станция 17?