И наистина, в действията му нямаше нищо чудно. През последната седмица — независимо, че АЛ-76 бе изчезнал без всякаква следа, ги заливаше поток от обаждания, идващи от всички щати, в които се твърдеше, че местонахождението на робота е съвсем точно определено. Обикновено на ден се обаждаха не по-малко четиринайсет-петнайсет откачалки; всичките до един — от различни щати.
Малко е да се каже, че Тоб бе уморен от всичко това. Може би по-правилният израз беше „доведен до тиха лудост“. Говореше се дори за разследване от Конгреса, макар уважавани кибернетици и не малко математици да се кълняха в най-святото си, че роботът е напълно безопасен.
Така че никак не беше чудно, че в състоянието, в което се намираше, на Тоб му трябваха още около три часа, за да спре и трезво да си даде сметка, че нещо не е наред. На първо място, от къде този Рандолф Пейн знаеше, че роботът е предназначен за Лунна станция 17? А и как беше научил, че серийният му номер е АЛ-76? Компанията не беше разгласила тези подробности за широката публика.
Колебанието му трая не повече от минута и половина, след което Сам Тоб пристъпи към действие.
Междувременно, по време на трите часа между обаждането и пристъпването към действие, се случи второто събитие. След като Рандолф Пейн съвсем правилно изтълкува прекъсването на връзката като напълно нормална проява на скептицизъм от страна на компанията, той се върна в колибата си с фотоапарат. Едва ли щяха да възразят каквото и да е срещу една снимка и проклет да беше, ако още преди цялата тази работа да приключеше в джобовете му не се изсипеше цяла купчина пари.
От своя страна АЛ-76 също беше зает. Половината от съдържанието на бараката вече беше разхвърляно около нея на площ около два хектара, а в средата на целия този хаос се мотаеше един робот и внимателно подбираше радиолампи, метални детайли, медна жица и всякакви други вехтории, от които на пръв поглед не можеше да излезе абсолютно нищо. Въобще не обръщаше внимание на Пейн, който се бе проснал по корем и съсредоточено фокусираше апарата, за да направи снимката на живота си.
Точно в този момент иззад близкия завой се зададе Лемюъл Оливър Купър и буквално замръзна пред невероятното зрелище. Причината за посещението му беше един развален тостер, който бе усъвършенствал досадния навик да изхвърля гръмотевично филийките, които пъхаха в него, при това без дори да си е направил труда да ги допече. Причината за ненавременното отдалечаване на Купър бе повече от очевидна. Беше се задал с бавни, леки стъпки, в плен на простичката наслада да си направиш хубава разходка в чистото пролетно утро. Но си отиде, развивайки скорост, която можеше да накара всеки колежански треньор да повдигне вежди и да закима одобрително.
Скоростта му остана пренебрежимо изменлива, додето Купър най-сетне нахлу в кабинета на шериф Сондърс — вече без шапка и тостер — и се сблъска като метеор с насрещната стена.
Нечии внимателни ръце му помогнаха да се изправи. В продължение на половин минута Купър противно на всяка логика се опитваше да си поеме дъх и да се успокои — естествено, без какъвто и да е резултат.
Дадоха му уиски и му повяха известно време, така че, когато успя да се съвземе и да проговори, от устата му излезе нещо подобно:
— …чудовище… високо седем стъпки… колибата разбита… бедничкият Рани Пейн… — и все в този дух.
Постепенно успяха да изтръгнат от него по-голямата част от историята: как при колибата на Рандолф Пейн имало чудовище от метал, високо седем стъпки, може би дори осем или девет; как самият Рандолф Пейн лежал по корем, като бедничък, изтерзан и окървавен мъртвец; как въпреки всичко чудовището било страшно заето да разкъсва колибата на парчета от чиста злоба и желание за унищожение; как после му посегнало и как той, Лемюъл Оливър Купър, му се изплъзнал на косъм.
Шериф Сондърс попристегна колана около снажната си талия и каза:
— Това ще да е оня машиночовек, дето избягал от фабриката в Питърсбъро. Миналата събота ни предупредиха за него. Джейк, ти събери де що може да стреля в окръга, сложи им шерифски значки и им кажи да се съберат тук по обед. И Джейк, преди туй мини през дома на вдовицата Пейн и й предай лошите нови, ама по-внимателно, моля те.
Според по-късните откъслечни сведения, Миранди Пейн, след като била известена за драматичната загуба, изгубила време само колкото да се увери, че застраховката живот на съпруга й е на сигурно място, направила няколко язвителни забележки относно собствената си глупост, че не го е накарала да я удвои когато му било времето, след което, като всяка достопочтена вдовица, мигом надала продължителен и сърцераздирателен рев, от който на човек направо му се късало сърцето.