Д.Ж. изчака. Лизиформ се върна с разкривено лице.
— Какво е това?! Вашият кораб е поел курс към сблъскване!
— Изглежда, че да — съгласи се Д.Ж. — Това е най-бързият начин да осъществим прехвърлянето.
— Ще унищожите кораба си.
— Вашия също. А той е поне петдесет пъти по-скъп от моя, може би и повече. Лоша размяна за Аврора.
— Но вие започвате сражение в земното пространство, капитане. Обичаите ви не го позволяват.
— А, да, вие сте запознат с нашите обичаи и се възползвате от тях… Но аз не се сражавам. Не съм изстрелял нито ерг и няма да го направя. Просто следвам определена траектория. По някаква случайност тя пресича вашето местоположение, но тъй като съм сигурен, че ще се махнете оттам преди момента на пресичането, явно не целя никакво насилие.
— Спрете. Нека обсъдим това.
— Уморих се от приказки, командире. Да си кажем ли всички последно сбогом? Ако не се отместите, аз губя може би четири десетилетия; третото и четвъртото без друго не са особено приятни. Вие колко губите? — Д.Ж. се измести от фокуса и остана извън него.
Аврорианският кораб изстреля един лъч — колкото за проба, сякаш да провери дали щитовете на противника наистина са вдигнати. Така си и беше.
Корабните щитове можеха да предпазват от електромагнитни лъчения и субатомни частици, в това число дори неутрино; можеха да издържат на кинетичната енергия на малки маси — частици прах или даже метеоритен пясък. Не можеха обаче да издържат на по-големи дози кинетични енергии — като например тази на цял кораб, летящ към тях със свръхметеоритна скорост.
Дори ненасочените опасни маси — например метеоритите — можеха да бъдат избегнати. Корабните компютри автоматично отклоняваха траекторията от пътя на всеки приближаващ се метеорит, чиято маса бе непосилна за щитовете. Това обаче не важеше по отношение на другите кораби, които можеха да следват неотклонно целта си. И макар че заселническият кораб бе по-малкият по размери, от друга страна, той бе и по-маневрен.
Имаше само един начин, по който аврорианският кораб можеше да избегне унищожението си…
Д.Ж. наблюдаваше как аврорианският кораб видимо се увеличава на екрана и се зачуди дали Гладиа в каютата си разбира какво става. Би трябвало да е усетила ускорението въпреки хидравличното окачване на каютата и компенсиращото действие на псевдогравитационното поле.
И тогава другият кораб просто изчезна — явно беше избягал в хиперпространството. Твърде неохотно Д.Ж. си даде сметка, че е стаил дъх, а сърцето му лудо бие. Нима не вярваше нито в предпазващата сила на Земята, нито в своето собствено стопроцентово предвиждане за изхода от положението?
Д.Ж. заговори в предавателя с глас, който успяваше да запази спокоен единствено благодарение на желязната си воля.
— Добре, момчета! Коригирайте курса и право към Земята!
Глава 16
Градът
72
— Сериозно ли говориш, Д.Ж.? — попита Гладиа. — Наистина ли смяташе да се сблъскаш с кораба?
— Съвсем не — равнодушно отвърна той. — Изобщо не съм очаквал това да стане. Просто налетях върху тях, като предварително знаех, че ще отстъпят. Тия космолити нямаше да рискуват своя прекрасен дълъг живот при положение, че спокойно можеха да си го запазят.
— Тия космолити? Какви страхливци само!
Д.Ж. се закашля.
— Все забравям, че си космолит, Гладиа.
— Да… и май си мислиш, че това ме ласкае. Ами ако се бяха оказали глупави като теб — ако бяха проявили същата тази детинска лудост, която ти си въобразяваш, че е смелост — и бяха останали на място? Какво щеше да направиш тогава?
— Щях да ги ударя — промърмори той.
— И всички щяхме да сме мъртви.
— Размяната щеше да е в наша полза, Гладиа. Един стар сбръчкан търговски кораб на заселниците срещу един нов, модерен боен кораб на космолитите.
Д.Ж. се залюля със стола назад и се облегна на стената с ръце зад врата (направо не беше за вярване колко спокоен се чувстваше сега, когато всичко беше свършило).
— Веднъж гледах по хипервизията една историческа драма. Към края на някаква война самолети, натоварени с експлозиви, умишлено се разбиваха в много по-скъпи морски кораби, за да ги потопят. Естествено пилотите на тези самолети загиваха.
— Това беше измислица — каза Гладиа. — Как можеш да мислиш, че цивилизованите хора вършат подобни неща в реалния живот?
— Защо не? Ако каузата си заслужава.
— И какво почувства, докато се носеше към славната смърт? Екзалтация?… Тласкал си целия свой екипаж към същата смърт!
— Те знаеха. Нямаше друг изход. Земята ни наблюдаваше.
— Хората на Земята дори не са подозирали какво става!