— Да, разбира се.
— Но никога не съм виждал или чувал заселнически кораб да прави такова нещо. Може би възприемат някаква нова фанатична тактика, срещу която ние сме беззащитни. Ами ако изпратят срещу нас кораби с дистанционно управление, със спуснати щитове и без хора на борда?
— Можем да роботизираме корабите си изцяло.
— Няма да ни помогне особено. Не можем да си позволим да губим кораби. Може да ни оправи единствено щиторезачката, за която все се говори. Нещо, което да пререже щита.
— Тогава и те ще разработят подобен модел, а ние ще трябва да измислим някакъв устойчив на резачката щит; после те ще направят същото и отново ще се окажем в същото положение, само че едно ниво по-високо.
— Значи ни трябва нещо съвсем ново.
— Ами — рече съветникът, — не е изключено да се появи нещо такова. Основната ти задача не беше да се занимаваш със соларианката и нейните роботи, нали? Щеше да е добре, ако бяхме успели да ги изкараме от заселническия кораб, но в крайна сметка това беше от второстепенно значение, нали така?
— Все едно, Съветът няма да остане доволен.
— Това вече е моя грижа. Важното е, че Амадиро и Мандамъс напуснаха кораба и са на път към Земята на борда на един малък бързоходен скутер.
— Е, да.
— А ти не само отвлече вниманието на заселническия кораб, но и го забави. Това означава, че Амадиро и Мандамъс са напуснали кораба незабелязано и ще пристигнат на Земята преди онзи варварин.
— Предполагам, но какво от това?
— Чудя се. Ако беше само Мандамъс, нямаше изобщо да се тормозя с въпроса. Той не е важна клечка. Но Амадиро? Да зареже политическите разпри на Аврора в такъв труден момент и да замине за Земята? Тук става нещо крайно съдбоносно.
— Какво толкова? — капитанът изглеждаше раздразнен от факта, че го въвличат пряко — и едва ли не фатално — в някаква игра, от която той нямаше и най-малко понятие.
— Нямам представа.
— Не мислиш ли, че може да става дума за тайни преговори на най-високо равнище относно някакви цялостни промени в мирното споразумение, подписано от Фастълф?
Съветникът се усмихна.
— Мирно споразумение? Ако наистина смяташ така, значи изобщо не познаваш нашия д-р Амадиро. Той за нищо на света не би отишъл на Земята, само за да промени някоя и друга клауза от някакво си мирно споразумение. Неговата заветна мечта е Галактика без заселници, а при положение, че отива на Земята… Мога само да кажа, че не бих искал да съм на мястото на варварите в този момент.
74
— Надявам се, приятелю Жискар — каза Данил, — че мадам Гладиа се чувства добре без нас. Можеш ли да определиш от такова разстояние?
— Мога безпогрешно да стигна до съзнанието й, макар че връзката е слаба, приятелю Данил. Мадам Гладиа е при капитана и прелива от радостна възбуда.
— Отлично, приятелю Жискар.
— При мен положението не е отлично, приятелю Данил. Намирам се в състояние на известно разстройство. Бях подложен на голямо напрежение.
— Съжалявам да го чуя, приятелю Жискар. Мога ли да попитам защо?
— Останахме тук известно време, докато капитанът преговаряше с аврорианския кораб.
— Да, но аврорианският кораб очевидно си отиде, така че изглежда капитанът е преговарял успешно с тях.
— Той постигна това по начин, който очевидно ти не си разбрал. Аз обаче донякъде го разбрах. Макар че капитанът не остана с нас, не беше много трудно да проникна в съзнанието му. То излъчваше огромно напрежение и тревога, под които се долавяше нарастващо усещане за загуба.
— Загуба ли, приятелю Жискар? Успя ли да определиш в какво се състои тя?
— Не мога да ти обясня своя метод на анализ в подобни ситуации. Бих казал, че в случая не ставаше въпрос за загуба от типа на онези, които по-рано свързвах с абстракции или неодушевени предмети. Имаше оттенък — това не е точната дума, но е единствената, която поне малко подхожда — на загуба на конкретен човек.
— Лейди Гладиа.
— Да.
— Съвсем естествено, приятелю Жискар. Можело е да се наложи да я предаде на аврорианския кораб.
— Емоцията беше прекалено силна. Прекалено стенеща.
— Стенеща ли?
— Това е най-точната дума, за която се сещам. Чувството на загуба се съпровождаше с подчертана мъка. Сякаш лейди Гладиа нямаше да я има не просто защото щеше да замине някъде. В крайна сметка това би било поправимо. Усещането беше такова, сякаш лейди Гладиа щеше престане да съществува — сякаш щеше да умре — и повече никога нямаше да я има.
— Значи е смятал, че аврорианците ще я убият? Но това е абсолютно невъзможно.