— Ужасно! — потрепери Гладиа. — Как се казва този Град, Д.Ж.?
— Ню Йорк. Най-важният Град на планетата, макар че не е и най-големият. Мексико Сити и Лос Анжелис са най-големите на този континент, а на останалите има и други по-големи Градове от Ню Йорк.
— Защо тогава е най-важният?
— По обичайните причини — тук е седалището на Планетарното правителство. Организацията на Обединените Нации.
— Нации ли? — тя победоносно вдигна пръст и задекламира. — Земята е била разделена на няколко независими политически единици. Нали така?
— Точно така. Били са десетки. Но много отдавна — преди хиперпространствените пътувания, в предхиперните времена. Името обаче е останало. Това й е най-хубавото на Земята — нейната замразена история. Всички останали светове са нови и плитки. Човечеството като такова съществува само на Земята.
Д.Ж. завърши с приглушен шепот, после се прибра в стаята — не много голяма, с оскъдна мебелировка.
— Защо няма никой наоколо? — попита Гладиа с разочарование.
Д.Ж. се засмя.
— Не се безпокой, скъпа. Щом толкова искаш парадност и внимание, ще ги получиш. Просто помолих да ни оставят известно време на мира. Имам нужда от малко спокойствие и почивка, също както и ти, предполагам. Колкото до момчетата, те трябва да се погрижат за кораба, да го почистят, да подновят припасите, да отдадат дължимото на своето преклонение пред…
— Жените?
— Не, макар че по-късно сигурно няма да мине и без тях. Имах предвид религиите, които все още съществуват на Земята и в които момчетата все още намират някакво утешение. Поне тук, на Земята. Другаде те не са от голямо значение.
— Е — презрително изсумтя Гладиа. — Замразена история, както сам я нарече… Мислиш ли, че бихме могли да излезем от сградата и да се поразходим малко?
— По-добре ме послушай, Гладиа, и недей да се втурваш в подобни начинания тъкмо сега. Ще им се наситиш до болка, когато започнат церемониите.
— Но тогава всичко ще бъде съвсем официално. Не може ли да позаобиколим някак церемониите?
— Абсолютно невъзможно. След като се постара с всички сили да станеш героинята на Бейлиуърлд, ще трябва и тук да поемеш същата роля. Но церемониите все някога ще свършат. И тогава, след като се съвземеш, ще наемем екскурзовод и ще разгледаме Града както трябва.
— Можем ли да вземем и роботите с нас? — тя махна с ръка към Данил и Жискар, които стояха в другия край на стаята. — Нямам нищо против да оставам без тях, когато съм с теб на кораба, но сред тълпите от непознати ще се чувствам по-сигурно, ако са с мен.
— За Данил определено няма да има проблеми. Посвоему той също стана герой. Бил е колега на Праотеца, пък и лесно може да мине за човек. Жискар, който е очевидно робот, по принцип не би трябвало да влиза в очертанията на Града. Но за него направиха изключение и се надявам да продължат в същия дух… Все пак неприятно е, че се налага да чакаме тук, без да можем да си подадем носа навън.
— Нали сам каза, че е още рано да се излагам на целия този шум — напомни му Гладиа.
— Да. Имах предвид обществените площади и пътищата. Иска ми се просто да те разведа из коридорите на тази сграда. Те са дълги буквално цели километри и сами по себе си представляват умален модел на Града — търговски безистени, ресторанти, увеселителни заведения, Лични, асансьори, транзитни платна и така нататък. Само един-единствен етаж от някоя сграда в някой Град съдържа повече колорит и разнообразие, отколкото цяла Заселническа планета.
— Сигурно е много лесно да се загуби човек.
— Разбира се, че не. Всеки познава района си, както е и навсякъде другаде. За външните хора е достатъчно само да следват знаците.
— Сигурно дългите преходи, които се налага да правят — замислено рече Гладиа, — са добра гимнастика за хората тук.
— И добра предпоставка за социални контакти. Коридорите винаги са пълни с народ. Прието е да спираш да поговориш с всеки познат, а непознатите да поздравяваш. Пък и не е задължително да ходиш пеша. Навсякъде има асансьори за вертикално пътуване. Главните коридори представляват транзитни платна за хоризонтално придвижване. И естествено извън сградата има страничен път, който води към експресната мрежа. Страхотна е. Ще видиш, като се качиш.
— Чувала съм. Прехвърляш се от едно платно на друго, които се движат с различна скорост — все по-бързо или все по-бавно. Няма да мога да се оправя. Без мен.
— Разбира се, че ще се справиш — развесели се Д.Ж. — Ще ти помагам. Ако трябва, дори ще те нося. Но всичко е въпрос на малко опит. На Земята всички се возят на тях — от децата в детските градини, до старците с бастуни. Признавам, че заселниците са малко тромави. И аз не съм самата грация, но се оправям и ти също ще можеш.