Навън крещяха. Гладиа различи сред виковете собственото си име. С мъка преодоля инстинктивното си желание да се оттегли и да замръзне на място. Размаха високо ръка и се усмихна, при което крясъците се усилиха. Някой започна да говори. Гласът му отекваше във високоговорителите, а изображението му се появи на голям екран над главите им, за да може да го вижда цялата тълпа. Виждаха го несъмнено и на безброй други екрани из безбройните фоайета навсякъде във всички Градове на планетата.
Гладиа въздъхна с облекчение, когато прожекторът се измести от нея. Опита се да се смали, като остави говорещия да отвлече вниманието на тълпата от нея.
Подобно на нея, Генералният секретар също потърси прикритие зад гласа на оратора. Беше безкрайно доволен,че този път не му се налага да говори — Гладиа имаше предимство. Изведнъж се сети за съобщението, което беше прибрал в джоба си.
Андрев се смръщи, внезапно обезпокоен какво ли може да се е случило, за да прекъсват толкова важна церемония. После, напротив, обзе го силно раздразнение при мисълта, че съобщението сигурно ще се окаже съвсем маловажно.
Натисна с възглавничката на десния си палец леката вдлъбнатина, предназначена да поеме натиска, и капсулата се отвори. Извади тънкия пластмасов лист и прочете съобщението, което след това се разпадна пред очите му. Андрев изтръска фините прашинки от ръката си и повелително махна към Д.Ж.
Едва ли имаше смисъл да шептят сред несекващия шум на площада.
— Казахте, че сте срещнал аврориански боен съд в границите на Слънчевата система — каза Андрев.
— Да. Предполагам, че земните радари са го уловили.
— Естествено. Казахте още, че нито от едната, нито от другата страна е имало враждебни действия.
— Не се стигна до употреба на оръжие. Те поискаха мадам Гладиа и нейните роботи. Аз отказах и те си тръгнаха. Мисля, че вече ви обясних.
— Колко време трая всичко?
— Не много. Няколко часа.
— Искате да кажете, че Аврора е изпратила цял боен кораб само за да се надлъгва два-три часа с вас, след което да си тръгне, така ли?
Д.Ж. присви рамене.
— Не са ми известни мотивите им, господин Генерален секретар. Мога само да доложа какво се случи.
Генералният секретар го изгледа изпепеляващо.
— Но не сте доложил всичко. Компютърният анализ на информацията от радарите е приключил и от него става ясно, че вие сте атакувал.
— Не съм изстрелял и един киловат енергия, сър.
— Май не броите кинетичната енергия. Използвал сте самия кораб за снаряд.
— Може би така им се е сторило. Те обаче предпочетоха да се оттеглят, така че не успяха да разберат дали не блъфирам.
— Наистина ли блъфирахте?
— Възможно е.
— Струва ми се, капитан Бейли, че сте бил готов да унищожите два кораба в границите на Слънчевата система и по всяка вероятност да предизвикате военна криза. Поел сте ужасен риск.
— Не смятах, че ще се стигне до действителен сблъсък, както и се оказа.
— Но цялата операция ви е забавила и е отвлякла вниманието ви.
— Да, предполагам, но какво значение има това вече?
— Огромно, защото нашите радари са забелязали нещо, което вие не сте — или поне не докладвате за него.
— Какво е било то, господин Генерален секретар?
— Радарите са засекли катапултирането на орбитален модул, вероятно с двама души на борда, който се е спуснал към Земята.
Двамата се бяха откъснали от всичко, което ставаше наоколо. Никой от останалите хора на балкона не им обръщаше внимание. Само двата робота, обградили Д.Ж. от двете му страни, внимателно ги наблюдаваха и слушаха.
Точно в този момент говорещият млъкна. Последните му думи бяха: „лейди Гладиа, космолит, родом от Солария и с местожителство Аврора, но след посещението си на Бейлиуърлд — гражданин на Галактиката“. Той се обърна към нея и направи енергичен жест с ръце.
— Лейди Гладиа…
Множеството нададе продължителен въодушевен рев и многоликата тълпа се превърна в гора от размахани ръце. Гладиа усети леко докосване по рамото.
— Моля ви, милейди. Само няколко думи — прошепна някакъв глас в ухото й.
— Граждани на Земята — вяло започна тя. Думите отекнаха и последва неестествена тишина.
— Граждани на Земята — повтори Гладиа малко по-уверено, — обръщам се към вас просто като човек, каквито сте всички вие. Аз наистина съм малко по-стара, така че ми липсва вашата младост, вашият оптимизъм и неизчерпаем ентусиазъм. В момента обаче този мой минус се компенсира от факта, че във ваше присъствие се заразявам от младежкия ви плам. Наметалото на годините ми се смъква…
Площадът избухна в аплодисменти.