— Кара ги да се радват, че не живеят дълго — каза някой от балкона на съседа си. — Тази космолитка има направо сатанинска безочливост.
Андрев не обръщаше внимание на нищо наоколо.
— Цялата разправия с теб вероятно е била само за да могат да изпратят тези хора на Земята — каза той на Д.Ж.
— Не съм и подозирал — отвърна Д.Ж. — Нямах време да мисля за нищо друго освен за спасението на лейди Гладиа и моя кораб. Къде са кацнали?
— Не знаем. Не са се приземили в нито един от Градските космодруми.
— Предполагам — отбеляза Д.Ж.
— Това всъщност няма кой знае какво значение — продължи Андрев, — освен че силно ме дразни. През последните години имаше няколко подобни кацания, макар и не толкова старателно подготвени. Така и нищо не последва, затова не им обръщаме внимание. В края на краищата Земята е отворен свят. Тя е люлката на човечеството и всеки може свободно да идва и да си отива — дори космолитите, ако пожелаят.
Д.Ж. застърга брадата си.
— Все пак едва ли са добронамерени — заяви той.
(— Пожелавам ви всичко най-хубаво на тази планета, където се е родило човечеството, в този изключителен свят на традициите и в този чудесен Град… — казваше в този момент Гладиа. Тя се усмихна и помаха с ръка в отговор на засилващите се аплодисменти, като остави ентусиазмът да пламне — и да се разгори.)
Андрев повиши глас, за да може да надвика тътена на тълпата.
— Каквото и да са намислили, нищо няма да излезе. Нищо не може да наруши мира, който настъпи на Земята след оттеглянето на космолитите и започването на заселническия процес — нито с външни, нито с вътрешни усилия. Десетилетия наред вече земляните с по-гореща кръв се отправят към Заселническите светове, така че на Земята почти не останаха хора с дух като вашия, капитане, които да рискуват унищожението на два космически кораба на територията на Слънчевата система. Нивото на престъпността и насилието на планетата спадна значително. Охраната, осигурена за тази тълпа, не е въоръжена, защото не се нуждае от оръжие.
В мига, в който изричаше тези думи, от морето на анонимната тълпа някой насочи бластер към балкона и внимателно се прицели.
80
Последваха няколко неща почти едновременно.
Внезапно привлечен от нещо, Жискар се обърна към тълпата и прикова поглед в нея.
Данил проследи с очи погледа му, видя насочения бластер и с нечовешка бързина се хвърли напред.
Отекна звук от изстрела на бластера.
Хората от балкона замръзнаха на място, после нададоха бурни възгласи.
Д.Ж. сграбчи Гладиа и я дръпна настрана.
Шумът на тълпата прерасна в ужасяващ, неистов рев.
Данил бе скочил към Жискар и го бе повалил на земята.
Изстрелът от бластера беше прогорил част от тавана в помещението зад балкона. Мислената линия, която свързваше бластера с дупката, минаваше през пространството, което само преди секунда бе запълнено от главата на Жискар.
— Не е човек. Робот е — промърмори Жискар, притиснат към земята.
Данил го пусна и бързо се огледа наоколо. Балконът се намираше на около шест метра от земята, под него нямаше никой. Сред тълпата се забелязваше раздвижване — около мястото, откъдето атентаторът бе стрелял. Охраната си пробиваше път натам.
Данил се прехвърли през парапета и скочи долу. Металната му конструкция пое удара с лекота, немислима за човешкия скелет.
После хукна към тълпата.
Данил нямаше избор. Никога по-рано не се беше сблъсквал с нещо подобно. Най-важното бе да стигне до робота с бластера, преди да са го унищожили. Погълнат от тази мисъл, той осъзна, че като никога досега не може да се съобразява с такива подробности като личната невредимост на хората от тълпата. Налагаше се малко да ги поразбута.
Всъщност той направо ги блъскаше встрани, докато се врязваше сред тях и с мъка си пробиваше пътя напред.
— Дайте път! Дайте път! — гръмогласно ревеше той. — Човекът с бластера трябва да бъде разпитан!
Охраната изостана зад него. Най-сетне откриха „човека“, който лежеше на земята със следи от побой.
Дори и сега, когато Земята претендираше, че е изградила общество без насилие, избликът на гняв срещу един несъмнен убиец не можеше да отмине току-така. Явно хората се бяха нахвърлили върху атентатора, бяха го ритали и били безмилостно. И само фактът, че тълпата бе наистина непроходима, го беше спасила от разкъсване. Пречкайки се един на друг, многобройните нападатели не бяха успели да постигнат кой знае какво.
Охраната с усилие избута хората назад. До проснатия на земята робот лежеше бластерът. Данил не му обърна внимание.
Той коленичи до тялото.
— Можеш ли да говориш? — попита той.