Атентаторът вдигна към него ясните си очи.
— Мога — отвърна той със слаб, но иначе нормален глас.
— От Аврора ли си?
Атентаторът не отговори.
— Знам, че е така — каза бързо Данил. — Нямаше нужда да питам. Къде се намира базата ви на тази планета?
Атентаторът не отговори.
— Базата — повтори Данил. — Къде се намира? Трябва да отговориш. Заповядвам ти да отговориш.
— Не можеш да ми заповядаш — отвърна атентаторът. — Ти си Р. Данил Оливо. Казаха ми за теб и не съм длъжен да ти се подчинявам.
Данил вдигна поглед и леко побутна най-близкия човек от охраната.
— Сър, бихте ли попитали този човек къде се намира базата му?
Стреснат, гардът се опита да каже нещо, но от устата му излезе само някакво дрезгаво грачене. Той смутено преглътна и си прочисти гърлото.
— Къде е базата ти? — излая накрая той.
— Забранено ми е да отговарям на този въпрос, сър — отвърна атентаторът.
— Длъжен си — твърдо заяви Данил. — Пита те правителствено лице… Сър, бихте ли му заповядали да отговори?
— Заповядвам ти да отговориш, арестант — отекна гардът.
— Забранено ми е да отговарям на този въпрос, сър.
Гардът се наведе с намерение да разтърси атентатора за раменете, но Данил бързо се намеси:
— Предлагам ви да не използвате сила, сър. Няма никакъв смисъл.
После се огледа. Глъчката на тълпата беше поутихнала. Атмосферата беше някак напрегната, като че ли милиони човешки същества със затаен дъх очакваха да видят какво ще направи Данил.
Той се обърна към неколцината мъже от охраната, които се бяха струпали около него и проснатия на земята робот.
— Бихте ли ми проправили път, господа? — попита той. — Трябва да заведа арестанта при лейди Гладиа. Може би тя ще го накара да отговори.
— Да потърсим ли медицинска помощ за арестувания? — попита един от охраната.
— Не е необходимо, сър — отвърна Данил. Не обясни защо.
81
— Да се случи такова нещо! — процеди Андрев през зъби, устните му нервно потрепваха. Намираха се в стаята зад балкона и той погледна към дупката в тавана, която зееше като безмълвно свидетелство на проявеното насилие.
— Нищо не се е случило — каза Гладиа с овладян глас. — Не съм пострадала. Има само една дупка в тавана, която ще трябва да се ремонтира, вероятно заедно с някои допълнителни повреди в горната стая. Това е всичко.
Докато изричаше тези думи, отгоре се разнесе шум от разместване на предмети — по всяка вероятност изчисляваха щетите.
— Не, това далеч не е всичко — не мирясваше Андрев. — Провалят се плановете ни за утрешното ви появяване, когато щяхте да направите своето официално обръщение към планетата.
— Напротив — отвърна Гладиа. — Планетата ще очаква с още по-голямо нетърпение да ме чуе, след като за малко не станах жертва на опита за покушение.
— Но има опасност от нов опит.
Гладиа само леко сви рамене.
— Това само ми вдъхва увереност, че съм на прав път… Господин Генерален секретар, неотдавна открих своята мисия в живота. Досега не се бях замисляла, че тя може да крие опасности за мен. Но щом е така, явно вече постигам желания резултат — иначе нямаше да ме грози опасност и никой нямаше да желае смъртта ми. Ако приемем, че опасността е мерило за успеха на моята мисия, готова съм да поема риска.
— Мадам Гладиа — намеси се Жискар, — пристигна Данил заедно с един индивид, който предполагам е насочил бластера насам.
На вратата се появи не само Данил, който носеше някаква отпусната, несъпротивляваща се фигура, но и половин дузина мъже от охраната. Шумът на тълпата отвън като че ли намаляваше и заглъхваше в далечината. Очевидно хората започваха да се разотиват; по високоговорителите периодично съобщаваха: „Пострадали няма. Положението е овладяно. Прибирайте се по домовете си.“
Андрев отпрати охраната с ръка и рязко запита:
— Това ли е той?
— Няма никакво съмнение, че това е индивидът с бластера, сър — отвърна Данил. — Оръжието беше на земята до него, а хората наоколо са видели с очите си действията му. Той самият също си призна.
Андрев изгледа арестувания с недоумение.
— Колко е спокоен. Направо не прилича на човек.
— Той не е човек, сър. Робот е, хуманоиден робот.
— Но на Земята няма хуманоидни роботи… Освен теб.
— Този робот, господин Генерален секретар, е произведен на Аврора като мен — обясни Данил.
Гладиа се намръщи.
— Но това е невъзможно. Те не могат да заповядат на един робот да ме убие.
— Аврориански робот, програмиран специално… — избоботи Д.Ж. сърдито, свойски прегърнал Гладиа през раменете.
— Глупости, Д.Ж. — прекъсна го Гладиа. — Невъзможно е. Аврориански или не, специално програмиран или не, никой робот не може да направи умишлен опит да нарани човешко същество. Ако този робот действително е стрелял по мен, трябва нарочно да не ме е улучил.