Хората бяха потънали в най-дълбок сън, когато накрая Жискар заговори.
— Приятелю Данил — рече той.
Данил откъсна поглед от компютъра.
— Да, приятелю Жискар?.
— Трябва да поискам обяснение за твоите действия на балкона.
— Ти погледна към тълпата, приятелю Жискар. Аз проследих погледа ти, видях оръжието, насочено към нас, и незабавно реагирах.
— Точно така, приятелю Данил — каза Жискар, — и с известни допускания мога да разбера защо се хвърли да предпазиш точно мен. Да започнем с факта, че атентаторът беше робот. В такъв случай, както и да е програмиран, той не би могъл да се прицели в никое човешко същество с намерението да го улучи. Отпада и вариантът да се е целил в теб, защото човешкият ти вид е достатъчен, за да активира Първия закон. Дори атентаторът предварително да е знаел, че на балкона ще има хуманоиден робот, той не би могъл да е сигурен, че това си точно ти. Следователно щом роботът е възнамерявал да унищожи някой на балкона, този някой можех да бъда единствено аз — очевидно робот — и затова ти моментално се хвърли към мен.
Или да започнем с факта, че атентаторът е аврорианец — все едно дали робот или човек. Заповедта за покушението идва най-вероятно от д-р Амадиро, тъй като той е склонен към екстремални прояви на своите антиземни възгледи. Освен това ние го подозираме, че участва в заговор за унищожението на Земята. С основание можем да смятаме, че д-р Амадиро е научил от мадам Василия за моите по-особени способности. Следователно съвсем логично е, че той се стреми към моето унищожение на първо място, тъй като естествено аз представлявам за него по-голяма заплаха от всеки друг — било човек, било робот. Разсъждавайки по този начин, ти решаваш да ме предпазиш… И наистина смятам, че ако не ме беше съборил на земята, изстрелът щеше да ме унищожи.
Но, приятелю Данил, не е възможно да си знаел, че атентаторът е робот или дори аврорианец. Тъкмо бях доловил някаква странна аномалия сред общия фон от човешки емоции и тъкмо я бях определил като типична за мозъчната дейност на един робот, когато ти се нахвърли върху ми. Едва по-късно успях да ти го кажа. В началото не е било възможно да си помислил друго, освен че някой е насочил към нас оръжие и че този някой неминуемо е землянин. Но в такъв случай логичната мишена е мадам Гладиа, както всъщност всички останали на балкона и си помислиха. Тогава защо я пренебрегна и защити мен вместо нея?
— Приятелю Жискар, ето какво си помислих аз — отвърна Данил. — Генералният секретар бе споменал, че аврориански двуместен модул е кацнал на Земята. Веднага предположих, че д-р Амадиро и д-р Мандамъс са дошли на планетата. А това би могло да има само едно обяснение. Независимо в какво точно се състои, техният план е вече напълно или почти напълно узрял. След като ти пристигна на Земята, приятелю Жискар, те също са хукнали насам — за да се погрижат незабавно да осъществят плана си, преди да си имал възможност да го осуетиш благодарение на телепатичните си способности. Те биха се опитали да те унищожат, с цел да се подсигурят. Затова когато видях насочено оръжие, веднага скочих да те изместя от прицела.
— Първият закон би трябвало да те накара да се погрижиш за мадам Гладиа — възрази Жискар. — Независимо от всичките ти разсъждения, независимо от всичките ти догадки.
— Не, приятелю Жискар. Ти си по-важен от мадам Гладиа. Всъщност в този миг ти си по-важен от всички останали човешки същества. Ако някой изобщо може да предотврати унищожението на Земята, това си ти. И понеже съзнавам потенциалната ти значимост за човечеството, когато съм изправен пред избор, Нулевият закон изисква от мен да защитавам на първо място теб.
— И не те безпокоеше фактът, че действаш в противоречие с Първия закон?
— Не, защото действах съгласно Нулевия, който го превъзхожда.
— Но Нулевият закон не е закодиран в теб.
— Приех го като естествено продължение на Първия закон, защото най-добрият начин да предпазиш едно човешко същество е като осигуриш на обществото като цяло сигурност и възможност да функционира.
Жискар помисли малко.
— Разбирам какво се опитваш да кажеш, но … представи си, че докато действаше в моя защита — а следователно и в защита на човечеството — се беше оказало, че не са стреляли по мен, и мадам Гладиа я бяха убили? Как щеше да се чувстваш тогава, приятелю Данил?
— Не зная, приятелю Жискар — каза тихо Данил. — Но ако се бях хвърлил на помощ към мадам Гладиа, а се беше оказало, че тя така или иначе е в безопасност; ако по този начин бях допуснал да унищожат теб, а заедно с теб и бъдещето на човечеството, как щях да преживея тогава този удар?