Двамата се спогледаха и останха дълго време така, всеки потънал в мисли.
— Може би си бил прав, приятелю Данил — каза накрая Жискар, — но съгласен ли си, че в такива случаи преценката е трудна?
— Съгласен съм, приятелю Жискар.
— Достатъчно трудно е да избираш набързо между отделни хора — да преценяваш кой от тях би понесъл — или би причинил — по-голяма вреда. Но ако трябва да избираш между някое отделно човешко същество и човечеството — при положение че не си сигурен какво точно разбираш под човечество, — задачата става толкова сложна, че подлага на съмнение самата валидност на законите на Роботиката. Щом се намеси абстрактната идея за човечество, законите на роботиката започват да се сливат със законите на Хуманиката, които може дори да не съществуват.
— Не те разбирам, приятелю Жискар.
— Не се учудвам. Самият аз не съм сигурен, че разбирам. Но помисли малко… Под спасение на човечеството ние разбираме спасение на земляните и заселниците. Те са по-многобройни от космолитите, по-жизнени и по-дейни. Проявяват повече инициативност, защото са по-малко зависими от роботите. Имат по-големи възможности за биологична и социална еволюция, защото животът им е кратък — но все пак достатъчно дълъг, за да може всеки от тях да допринесе за общия напредък.
— Така е — съгласи се Данил. — Ти се изрази съвсем точно.
— И все пак земляните и заселниците като че ли изпитват някаква мистична, дори направо безразсъдна вяра в святостта и неприкосновеността на Земята. Дали тази мистичност няма да се окаже също толкова фатална за тяхното развитие, колкото мистичността на роботите и дълголетието, която спъва напредъка на космолитите?
— Не съм мислил за това — отвърна Данил. — Не знам.
— Ако можеше да усещаш човешкото съзнание като мен, неизбежно щеше да си помислиш… Как можем да направим избор? — продължи Жискар с внезапно настървение. — Представи си, че човечеството е съставено от два биологични вида: космолити, подвластни на една очевидно фатална мистичност, и земляни плюс заселници, подвластни на друга — евентуално фатална. Възможно е в бъдеще да се появят нови видове, които да притежават още по-неприятни качества.
Значи не е достатъчно просто да се направи избор, приятелю Данил. Трябва да умеем да моделираме. Трябва да можем да моделираме желаните видове и след това да ги пазим, а не да ни се налага да избираме между два нежелани варианта. Но как бихме могли да постигнем желаните без помощта на психоисторията — недостижимата наука на моите мечти?
— Явно не съм осъзнавал трудностите, свързани с умението да се усеща и да се влияе на човешкото съзнание — каза Данил. — Не мислиш ли, че съществува вероятност да научиш толкова много, че Трите закона да престанат да действат гладко?
— Такава вероятност е съществувала винаги, приятелю Данил, но едва след последните събития тя се превърна в реалност. Познавам позитронната схема, на която се дължи умението ми да усещам и да влияя върху съзнанието. Десетилетия наред се изучавах внимателно, за да я открия и за да мога да ти я предам. Така ти би могъл да се програмираш като мен… но успях да потисна желанието си да ти я прехвърля. Щеше да е жестоко спрямо теб. Достатъчно е, че аз трябва да нося бремето.
— Въпреки всичко, приятелю Жискар, ако някога прецениш, че в името на човечеството се налага, аз ще поема това бреме. Всъщност съгласно Нулевия закон ще бъда длъжен да го направя.
— Но този спор е безсмислен — каза Жискар. — Кризата очевидно почти е настъпила. И тъй като не успяхме да разберем в какво се състои…
— Тук поне грешиш, приятелю Жискар — прекъсна го Данил. — Аз знам в какво се състои кризата.
83
Не би могло да се очаква, че Жискар ще покаже учудване. Лицето му естествено не беше способно да изразява чувства. Гласът му имаше тембър, затова говорът му приличаше на човешкия и не беше нито монотонен, нито неприятен. Този тембър обаче никога не се променяше доловимо под влиянието на емоциите.
Затова, когато попита: „Сериозно ли говориш?“, въпросът му прозвуча така, сякаш изразяваше съмнение по повод някаква забележка на Данил за времето през следващия ден. Но начинът, по който извърна глава към Данил, движението, което описа едната му ръка, не оставяха никакво съмнение, че той е изненадан.
— Да, приятелю Жискар — отвърна Данил.
— Как се добра до тази информация?
— Отчасти ми помогна казаното от заместник-министър Квинтана на масата в столовата.
— Но нали твърдеше, че не си успял да разбереш нищо полезно от нея? Смяташе, че не си задал правилните въпроси?
— Така си мислех непосредствено след разговора. После обаче се оказа, че мога да направя някои полезни изводи от нейните думи. През последните няколко часа разучавах централната енциклопедия на Земята от компютърния терминал…