— Както и да е, ето ни тук — Гладиа седна в края на койката и протегна ръце.
Бейли ги пое и се опита да седне на един стол, който придърпа на няколко крачки, но тя настойчиво го затегли към койката и той седна до нея.
— Как вървят нещата при теб, Гладиа? — смутено попита той.
— Доста добре. А при тебе, Илайджа?
— Остарявам. Тъкмо преди три седмици отпразнувах петдесетия си рожден ден.
— Петдесет не е … — Гладиа спря.
— За землянин е много. Ние не живеем дълго, нали знаеш.
— Дори и за землянин петдесет не е много. Не си се променил.
— Много мило от твоя страна, но аз си знам къде се е пропукало дървото. Гладиа…
— Да, Илайджа?
— Трябва да те питам. Вие със Сантирикс Гремионис…
Гладиа се усмихна и кимна.
— Той е мой съпруг. Послушах съвета ти.
— Как ти се вижда?
— Твърде задоволително. Животът е приятен.
— Добре. Надявам се да е задълго.
— Нищо не трае векове, Илайджа, но би могло да продължи години, дори може би десетилетия.
— Някакви деца?
— Още не. А какво ще кажеш за твоето семейство, женени приятелю. Как е синът ти? Жена ти?
— Бентли се премести в Заселническите колонии преди две години. Всъщност аз отивам при него. Заема важен пост на планетата, към която съм се отправил. Той е само на двадесет и четири, а вече му имат уважението — погледът на Бейли заигра. — Мисля, че ще трябва да се обръщам към него с Ваше Благородие. Поне на обществени места.
— Прекрасно. А мисис Бейли? Тя с теб ли е?
— Джеси? Не. Не иска за нищо на света да напусне Земята. Обясних й, че отначало дълго ще живеем в покрити градове, така че няма да е много по-различно от Земята. Примитивно, разбира се. Но след време може да промени решението си. Ще се устроя колкото се може по-добре и щом веднъж го направя, ще помоля Бентли да отиде до Земята и да я доведе. Дотогава може да се почувства толкова самотна, че да дойде. Ще видим.
— Но междувременно ще си сам.
— На кораба има повече от сто други емигранти, така че всъщност не съм сам.
— Но те са от другата страна на скачващата стена. А аз също съм сама.
Бейли неволно хвърли кратък поглед към пилотската кабина.
— Като изключим Данил, разбира се — добави Гладиа, уловила погледа му, — който пък е от другата страна на онази врата и който е робот, колкото и да си го представяш като човек… А предполагам, че не си искал да се видим само за да си поговорим за нашите семейства, нали?
Лицето на Бейли стана сериозно, почти разтревожено.
— Не мога да искам от теб…
— Тогава аз искам от теб. Тази койка май са я правили, без да имат предвид, че може да послужи и за сексуални занимания, но, надявам се, ще рискуваш едно евентуално падане.
— Гладиа, не мога да отрека, че… — колебливо започна Бейли.
— О, Илайджа, недей да го усукваш само за да дадеш дължимото на вашия морал на Земята. Аз ти се предлагам съгласно аврорианските обичаи. Имаш пълното право да ми откажеш, а аз нямам никакво право да те питам защо… Само че ще те питам, и то най-настоятелно. Реших, че право на отказ имат само аврорианците. Няма да приема отказ от един землянин.
Бейли въздъхна.
— Аз вече не съм землянин, Гладиа.
— Още по-малко ще го приема от един нещастен емигрант, тръгнал за варварска планета, където ще трябва да се крие в някакви си покрити градове… Илайджа, винаги сме имали толкова малко време и сега пак е така, а аз може никога повече да не те видя. Тази среща е толкова абсолютно неочаквана, че би било космическо престъпление да не се възползваме от нея.
— Гладиа, наистина ли желаеш един стар мъж?
— Илайджа, наистина ли искаш да ти падна на колене?
— Но аз се срамувам.
— Тогава си затвори очите.
— Искам да кажа от себе си… от грохналото си тяло.
— Тогава страдай. Глупашкото ти мнение за теб самия няма нищо общо с мен — и тя го обви с ръце, докато шевът на роклята й бавно се разтваряше.
5в
Гладиа си даваше сметка за няколко неща едновременно.
Съзнаваше чудесата на неизменчивостта, защото Илайджа си беше такъв, какъвто го помнеше. Изтеклите пет години не бяха променили нищо. Тя не беше живяла в светлината от блясъка на разкрасени спомени. Това беше Илайджа.
Съзнаваше също така загадката на различието. Засили се чувството й, че Сантирикс Гремионис, когото не можеше да обвини и в една-единствена съществена грешка, беше грешка като цяло. Сантирикс беше предан, нежен, разумен, умерено интелигентен и… скучен. Защо беше скучен, тя не можеше да си обясни, но нищо от нещата, които той правеше или казваше, не можеше да я предизвика така, както успяваше Бейли — дори без нищо да прави или да казва. Бейли беше по-стар на години, значително по-стар физиологично, не толкова хубав като Сантирикс и най-вече — Бейли носеше със себе си неописуемата атмосфера на разложение, дъха на бързото остаряване и краткотрайния живот, на които бяха обречени земляните. И все пак…