— Кажете му — отвърна Гладиа, — че нито земляните, нито техните потомци от Заселническите планети се допускат на Аврора, и го отпратете. Защо трябва да се срещам с него?
— За нещастие, мадам, през последните два века съотношението на силите малко се промени. Тези земляни държат повече планети, отколкото ние — и винаги са имали далеч по-многобройно население. Разполагат с повече кораби, макар че те не са така усъвършенствани, както нашите, а поради кратката продължителност на живота си и своята плодовитост те очевидно са далеч по-готови да умрат, отколкото ние.
— Това, последното, не го вярвам.
Мандамъс се усмихна с присвити устни.
— Защо не? Осем десетилетия са по-малко, отколкото четиридесет. Във всеки случай, трябва да се отнасяме с тях учтиво — далеч по-учтиво, отколкото се налагаше по времето на Илайджа Бейли. За ваше успокоение, именно политическата линия на Фастълф създаде това положение.
— От чие име говорите, между другото? Да не би сега Амадиро да е принуден насила да проявява учтивост към заселниците?
— Не, всъщност става дума за Съвета.
— Вие ли сте говорителят на Съвета?
— Официално не, но ме помолиха да ви информирам за положението… неофициално.
— А ако се видя с този заселник — какво от това? Защо иска да се срещне с мен?
— Ето това не знаем, мадам. Разчитаме на вас да ни кажете. Вие трябва да се видите с него, да разберете какво иска и да ни докладвате.
— Какво значи „ни“?
— Както казах, това значи на Съвета. Заселникът ще дойде тук, в имението ви, тази вечер.
— Изглежда смятате, че нямам друг избор, освен да приема ролята на доносник?
Мандамъс се изправи на крака, очевидно приключил с мисията си.
— Няма да сте „доносник“. Не сте длъжна с нищо на този заселник. Просто докладвате на своето правителство, както един верен гражданин на Аврора с готовност — дори с желание — би направил. Предполагам не бихте искали Съветът да сметне, че вашето соларианско потекло разводнява патриотизма ви на аврорианка.
— Сър, аз съм аврорианка от над четири пъти по толкова, колкото са ви годините.
— Несъмнено, но сте родена и възпитана на Солария. Вие сте една необикновена аномалия — аврорианка с чуждо потекло, което много трудно може да се забрави. Особено след като от всички останали на Аврора заселникът е избрал да се види точно с вас — именно защото сте родена на Солария.
— Откъде знаете?
— Лесно е да се предположи. Той ви нарече „жената от Солария“. Любопитни сме да разберем какво значение има това за него — сега, когато Солария вече не съществува.
— Питайте него.
— Предпочитаме да попитаме вас — след като вие го попитате. А сега ви моля за разрешение да си тръгна и ви благодаря за гостоприемството.
Гладиа кимна сковано.
— Давам ви разрешение да си тръгнете с много повече добра воля, отколкото ви дадох своето гостоприемство.
Мандамъс се запъти към коридора, който извеждаше към главния вход, следван по петите от роботите си.
Малко преди да напусне стаята, той спря, обърна се и каза:
— За малко щях да забравя…
— Да?
— По някакво странно съвпадение името на заселника, който иска да ви види, е Бейли.
Глава 3
Кризата
7
Данил и Жискар, с типичната за роботите вежливост, изпратиха Мандамъс и роботите му до края на имението. После, тъй като вече бяха излезли, те обиколиха цялата територия на имението, провериха дали останалите роботи са по местата си и огледаха какво е времето (облачно и малко по-хладно от обичайното за сезона).
— Доктор Мандамъс открито призна — каза Данил, — че в момента Заселническите планети са по-силни от Външните светове. Не очаквах да го направи.
— Нито пък аз — отвърна Жискар. — Сигурен бях, че в сравнение с космолитите заселниците ще увеличат своята мощ, защото Илайджа Бейли го предвиди още преди много десетилетия. Но не намирах начин, по който да определя кога Съветът ще осъзнае този факт. Струваше ми се, че социалната инерция ще продължи да крепи твърдата увереност на Съвета в превъзходството на космолитите дълго след като то се е стопило. Не можех обаче да пресметна докога ще трае самозаблудата им.
— Удивен съм как е могъл колегата Илайджа да предвиди това толкова отдавана.
— Човешките същества мислят за себеподобните по начин, по който ние не можем.
Ако Жискар беше човек, забележката му щеше да бъде отправено със съжаление или завист, но тъй като беше робот, той просто отбеляза един факт.
— Опитвал съм се да разбера — продължи той, — ако не и да се науча да мисля по този начин, като задълбочено четях историята на човечеството. Сигурно някъде в дългия наниз от събития са погребани Законите на хуманиката, които представляват еквивалент на нашите три Закона на роботиката.