— Какви други причини?
— Нямаме безспорни доказателства за нито една от тях. Но бих изказал една като предположение. Ами ако д-р Мандамъс знае или може да направи нещо, което би му осигурило огромен успех — успех, който неизбежно би го поставил начело на Института? Спомни си, че накрая той приключи разговора за своя произход с думите: „Разполагам с мощни средства.“ Да предположим, че това е вярно, но че той може да използва тези средства само ако не е потомък на колегата Илайджа. И тогава, щом се е убедил, че наистина е така, той е ликувал поради факта, че вече може да използва тези средства, които ще му осигурят голяма кариера.
— Но какви са тези „мощни средства“, приятелю Данил?
— Нека да продължим нашите предположения — сериозно отвърна Данил. — Знаем, че няма нещо, което д-р Амадиро да желае по-силно от поражението на Земята и възвръщането на предишното й подчинено положение спрямо Външните светове. Ако д-р Мандамъс разполага с начин да го постигне, той определено би получил от д-р Амадиро всичко, което си пожелае, включително и гаранцията, че ще стане приемник на директорското място. Но е възможно д-р Мандамъс да се колебае и да не иска да предизвиква погрома и унижението на Земята, при положение че има кръвно родство с нейния народ. Връзката му със землянина Илайджа Бейли би го възпряла. Обратното му дава свобода за действие, което пък го кара да ликува.
— Искаш да кажеш, че д-р Мандамъс има съвест? — попита Жискар.
— Съвест ли?
— Една дума, която хората понякога използват. Подразбрах, че се употребява по адрес на онези, които се придържат към правила на поведение, противоречащи на техните непосредствени лични интереси. Ако д-р Мандамъс смята, че не може да си позволи да прави кариера за сметка на хората, с които го свързва далечно роднинство, тогава допускам, че той има съвест. Много съм мислил за тези неща, приятелю Данил, защото те, изглежда, предполагат наличието на Закони, на които се подчинява човешкото поведение — поне в някои случаи.
— А можеш ли да разбереш дали д-р Мандамъс наистина има съвест?
— От моите наблюдения върху неговите емоции? Не, не търсех подобни неща, но ако твоят анализ е правилен, би следвало да има съвест… Но, от друга страна, ако допуснем, че той има съвест, и започнем да разсъждаваме в обратен ред, можем да стигнем и до други изводи. На пръв поглед, ако според д-р Мандамъс в неговото родословие само отпреди деветнайсет и половина десетилетия има землянин, тогава противно на своята съвест той би оглавил един евентуален опит да се смаже Земята, за да се освободи от клеймото на своя произход. Но ако произходът му не е такъв, тогава той не би изпитвал този непреодолим стремеж да действа против Земята и с чиста съвест би я оставил на мира.
— Не, приятелю Жискар — възрази Данил. — Това противоречи на фактите. Дори да изпитва силно облекчение при мисълта, че не се налага да предприема насилствени действия спрямо Земята, той пак не би могъл да задоволи д-р Амадиро и да осигури собствената си кариера. А като се има предвид колко е амбициозен, не би изпитал триумфа, който си доловил толкова ясно.
— Разбирам. Тогава стигаме до извода, че д-р Мандамъс разполага с начин да победи Земята.
— Да. И ако е така, тогава в крайна сметка кризата, която колегата Илайджа предвиди, не е била преодоляна безпрепятствено, а тепърва започва.
— Но ключовият въпрос остана без отговор, приятелю Данил — замислено отбеляза Жискар. — В какво се състои тази криза? Каква е смъртната опасност? Можеш ли да направиш изводи и за това?
— Това вече не е по силите ми, приятелю Жискар. По-надалеч не мога да стигна. Може би колегата Илайджа би могъл да продължи, ако беше жив, но аз не мога… Оттук нататък трябва да разчитам на теб, приятелю Жискар.
— На мен? В какво по-точно?
— Ти можеш да изследваш мозъка на д-р Мандамъс по начин, по който нито аз, нито някой друг е способен да го направи. Можеш да откриеш в какво се състои кризата.
— Опасявам се, че не мога, приятелю Данил. Ако живея продължително време с дадено човешко същество — както някога с д-р Фастълф и както сега с мадам Гладиа, — бих могъл постепенно да проникна в съзнанието му, да разгърна слоевете лист след лист, да разплета заплетеното кълбо малко по малко и да науча много неща, без да навредя на нея или на него. Дори и да направя същото с д-р Мандамъс — след една или след сто кратки срещи, — няма да постигна много. Чувствата са лесни за разпознаване, но мислите — не. Ако в случай на спешност се опитам да забързам нещата и да насиля процеса, несъмнено бих му нанесъл вреда, а това не мога да направя.