— Това е работа на правителствата от ваша и моя страна. Отказвам да имам нещо общо. Аз съм частно лице.
— Длъжна сте да го направите заради вашия свят. В случай на война ние може би ще пострадаме, но същото се отнася и за Аврора.
— Аз съм герой от хипервизията не повече от вас.
— Тогава сте длъжна заради мен.
— Вие сте луд. Не съм ви длъжна с нищо.
Д.Ж. пусна тънка усмивка.
— Не сте длъжна лично на мен. Но ми дължите много в качеството ми на наследник на Илайджа Бейли.
Гладиа замръзна на място и дълго време не свали поглед от брадатото чудовище. Как можа да забрави кой е той?
С голяма мъка успя да промърмори:
— Не.
— Да — решително я парира Д.Ж. — На два пъти Праотецът е правил за вас повече, отколкото бихте могла да му изплатите. Него вече го няма, за да си поиска обратно дълга — една малка част от него. Аз съм наследил правото да го сторя.
— Но какво бих могла да направя за вас, ако дойда? — отчаяно попита Гладиа.
— Ще видим. Ще дойдете ли?
Гладиа отчаяно търсеше начин да откаже. Нима тази беше причината, поради която през последните двайсет и четири часа Илайджа за сетен път беше станал ненадейно част от живота й? Защото щяха да отправят към нея едно невъзможно искане именно в негово име, което тя нямаше да има сили да откаже?
— Какъв смисъл има да се съгласявам? — упорстваше тя. — Така или иначе, Съветът няма да ми разреши да дойда с вас. Няма да допуснат един аврорианец да замине със заселнически кораб.
— Милейди, вие сте живяла на Аврора двайсет десетилетия и си мислите, че родените аврорианци ви смятат за аврорианка. Не е така. За тях вие си оставате соларианка. Ще ви пуснат.
— Няма — заинати се Гладиа, усещайки как сърцето й бие лудешки и как кожата й настръхва. Той беше прав. Представи си Амадиро, който определено я смяташе за соларианка и нищо повече. Ала упорито повтори „Няма“, сякаш се мъчеше да убеди в противното самата себе си.
— Ще ви пуснат — отвърна Д.Ж. — Не ви ли посети един човек от Съвета, за да ви помоли да се видите с мен?
— Помоли ме само да докладвам за този разговор. Както и ще направя — демонстративно заяви Гладиа.
— Щом искат да ме шпионирате тук, в собствения ви дом, милейди, помислете колко повече ще са склонни да ме шпионирате на Солария.
Той почака за отговор, но след като такъв не последва, продължи с нотка на отегчение:
— Милейди, ако вие откажете, няма да ви насилвам, защото просто ще бъде излишно. Те ще ви накарат. Но аз не искам да се стига дотам. Праотецът нямаше да го иска, ако беше тук. Той би желал да дойдете с мен единствено от благодарност към него… Милейди, Праотецът се е жертвал за вас в изключително трудни ситуации. Няма ли да се постараете да направите нещо в негова памет?
Сърцето на Гладиа замря. Тя разбра, че повече няма да може да устои.
— Не мога да отида никъде без роботи — рече тя.
— Друго не съм и очаквал — Д.Ж. се усмихваше отново. — Защо не вземете моите два адаша? Трябват ли ви повече?
Гладиа погледна към Данил, но той стоеше неподвижно. Погледна към Жискар — същото. И тогава й се стори, само за миг, че той съвсем лекичко поклати глава — нагоре и надолу.
Трябваше да му вярва.
— Е добре, ще дойда с вас — заяви тя. — Тези два робота са всичко, от което ще имам нужда.
ЧАСТ ВТОРА
СОЛАРИЯ
Глава 5
Изоставената планета
14
Гладиа се озова на борда на космически кораб за пети път в живота си. Преди доста време бяха ходили със Сантирикс на планетата Евтерпа. Тропическите й лесове се смятаха за неповторими, особено под романтичния блясък на нейната ярка луна, наречена Бисер.
Тропическите лесове наистина се оказаха потънали в пищна зеленина, дървета бяха старателно засадени в стройни редици, а безобидните представители на животинския свят грижливо подбрани така, че да допълват колорита и естетическата наслада от природата.
Сателитът с диаметър цели 150 километра обикаляше толкова близо до Евтерпа, че искреше със сияйния блясък на диамант. Разстоянието наистина беше нищожно малко, дори позволяваше да се види как сателитът преминава по небосклона от запад на изток, изпреварвайки планетата, която се въртеше с много по-бавно. Когато заставаше в зенита си, Бисер засияваше силно и помръкваше, когато се спускаше към хоризонта. Първата нощ туристите следяха изгрева на луната очаровани, втората — не чак толкова, а третата с леко раздразнение — при положение че въпросните нощи бяха ясни, което обикновено не се случваше.