— Значи според теб, приятелю Данил, те замислят удар срещу самата Земя.
— Да, приятелю Жискар. На Земята се намира преобладаващото мнозинство от краткоживущи човешки същества; тя е непресъхващият източник на емигранти към Заселническите светове и е основната суровинна база за основаването на нови; тя е свидната родина на всички заселници. Ако по някакъв начин се унищожи Земята, заселническото движение може никога да не се съвземе от удара.
— Но тогава Заселническите светове биха си отмъстили също толкова безмилостно и ожесточено, колкото и ако унищожат някой от тях. Това ми изглежда неминуемо.
— На мен също, приятелю Жискар. Затова ми се струва, че освен ако Външните светове не са обезумели, ударът трябва да е много прикрит — такъв, за който Външните светове привидно няма да носят никаква отговорност.
— Защо да не нанесат същия прикрит удар срещу Заселническите светове, където се намира най-голямата част от военния потенциал на земляните?
— Или защото космолитите усещат, че ударът срещу Земята ще бъде по-опустошителен психологически, или защото естеството на удара е такова, че позволява той да бъде нанесен само срещу Земята. Подозирам, че е по-скоро второто, тъй като Земята представлява един уникален свят и нейното общество не прилича на никое друго — нито на обществото на заселниците, нито на обществото на космолитите.
— Тогава да обобщим, приятелю Данил. Ти стигаш до извода, че космолитите планират прикрит удар срещу Земята, който ще я унищожи, без да останат доказателства, че те имат нещо общо. Удар, който не е приложим спрямо никоя друга планета и който те още не са готови да нанесат.
— Да, приятелю Жискар, но скоро сигурно ще са, а станат ли веднъж готови, ще трябва незабавно да действат. Всяко едно отлагане би засилило опасността от изтичане на информация и те биха се разкрили.
— Наистина е достойно за възхищение, приятелю Данил, че от оскъдните данни, с които разполагаме, ти успя да стигнеш до тези изводи. Кажи ми сега какво представлява този удар. Какво точно планират космолитите?
— Приятелю Жискар, успях да стигна дотук, без да имам почти нищо, на което да се опра, и без да съм сигурен, че разсъжденията ми са напълно верни. Но дори и да предположим, че е така, повече не мога да продължа. Опасявам се, че не зная и не мога да си представя какво представлява този удар.
— Но при това положение ние не можем да вземем съответните контрамерки за разрешаването на кризата — каза Жискар. — Ако трябва да чакаме последствията от удара, за да ни стане ясно какво представлява той, тогава ще бъде твърде късно да се направи каквото и да било.
— Ако сред космолитите някой изобщо има представа за събитията, които предстоят, това е Амадиро — отвърна Данил. — Не можеш ли да го принудиш да го обяви на всеослушание? Така заселниците ще бъдат предупредени и космолитите няма да могат да направят нищо.
— Не бих могъл да го направя, приятелю Данил, без на практика да разруша неговия мозъка. Дори се съмнявам, че бих могъл да поддържам целостта му поне докато той направи изявлението. Не бих могъл да извърша подобно нещо.
— В такъв случай — рече Данил, — може би ще трябва да се утешим с мисълта, че моите разсъждения са погрешни и че не се готви никакъв удар срещу Земята.
— Не — възрази Жискар. — Имам чувството, че си прав и че просто трябва да изчакаме… Друг избор нямаме.
17
Гладиа очакваше да завършат последния Скок с почти болезнено предчувствие. След това щяха да са достатъчно близо до Солария, за да се види дискът на нейното слънце.
Разбира се, то щеше да бъде просто един диск, едно безлично петно светлина, притъпена от съответния филтър до степен, че човек можеше да гледа към нея, без да мигне.
Видът му с нищо нямаше да е неповторим. Всички звезди, сред чиито планети имаше обитаеми в човешкия смисъл на думата, трябваше да отговарят на редица изисквания, които в крайна сметка ги правеха почти еднакви. Всичките бяха единични и близки по размери до Земното слънце. Не бяха нито прекалено активни, нито прекалено стари, нито прекалено млади, нито прекалено горещи, нито прекалено студени, нито прекалено необичайни по химически състав. Всичките до една имаха слънчеви петна, изригвания и протуберанси, на външен вид изглеждаха съвсем еднакви. Едва с помощта на внимателен спектрохелиографски анализ можеха да се открият детайлите, които ги правеха уникални.
Въпреки това, когато Гладиа се изправи пред кръглото петно светлина, което действително не беше нищо повече от едно кръгло петно светлина, очите й се напълниха със сълзи. Никога не беше обръщала внимание на слънцето, докато бе живяла на Солария — то бе просто вечният източник на светлина и топлина, изгряващо и залязващо в неизменен ритъм. Когато напускаше Солария, Гладиа го бе изпратила с поглед, в който се четеше единствено благодарност. Нямаше никакви спомени, свързани с него…