Но ето че сега тихичко плачеше. Срамуваше се от себе си, че може да се вълнува толкова много без видима причина, но това не спираше сълзите й.
Гладиа направи по-явно усилие да се овладее, когато сигналната лампичка светна. Трябваше да е Д.Ж., никой друг не би приближил нейната каюта.
— Да го пуснем ли, мадам? — попита Данил. — Изглеждате развълнувана.
— Така е, Данил, развълнувана съм, но нека влезе. Предполагам, че няма да остане изненадан.
Но се случи обратното. Или поне той влезе с усмивка върху брадатото си лице, която се стопи почти мигновено. Пристъпи назад и тихо промълви:
— Ще дойда по-късно.
— Останете! — рязко извика Гладиа. — Няма нищо. Просто глупава моментна реакция — тя подсмъркна и затърка ядосано очи. — Какво има?
— Исках да поговорим за Солария. Ако се справим с микронастройката, утре ще кацнем. Ако моментът не е много подходящ…
— Съвсем подходящ е. Всъщност искам да ви попитам нещо. Защо трябваше да правим три Скока, за да стигнем дотук? Един щеше да е достатъчен. Поне така беше, когато преди двайсет десетилетия пътувах от Солария за Аврора. Техническите възможности за космическо пътуване определено не са претърпели обратно развитие.
Усмивката се завърна върху лицето на Д.Ж.
— Заблуда на противника. Може би ни е следвал някой аврориански кораб.Да речем, че съм искал да… го объркам.
— Защо да ни проследяват?
— Чисто предположение, милейди. Стори ми се, че Съветът прояви прекалено голяма готовност да ми помогне. Предложиха ми да изпратят и един аврориански кораб, който да се присъедини към нашата експедиция до Солария.
— Това можеше да се окаже полезно или греша?
— Може би… ако бях съвсем сигурен, че в дъното на всичко не стои Аврора. Заявих пред Съвета категорично, че ще мина и без… или по-точно… — той посочи с пръст Гладиа — …само с вас. Но въпреки всичко Съветът би могъл да изпрати след мен кораб — да речем от най-чистосърдечна загриженост. Както и да е, техният кораб не ми трябва; подозирам, че ще си имам достатъчно грижи и без да ми се налага непрекъснато да се озъртам назад. Така че се постарах да не могат да ни проследят толкова лесно… Какво знаете за Солария, милейди?
— Докога да ви повтарям? Нищо! Минали са цели двайсет десетилетия.
— Чакайте, милейди, става дума за психологическата страна на въпроса. Това не може да се промени за някакви си двайсет десетилетия… Кажете ми защо соларианците са изоставили своята планетата.
— Чух да казват — невъзмутимо отвърна Гладиа, — че било, защото населението непрекъснато намалявало. Очевидно причината се крие в комбинацията от преждевременна смъртност и ниска раждаемост.
— Това звучи ли ви убедително?
— Разбира се. Раждаемостта винаги е била ниска — споменът изкриви лицето й. — На Солария не е лесно да се забременее, било то по естествен, изкуствен или ектогенетичен път.
— Никога ли не сте имала деца?
— Не и на Солария.
— А преждевременната смъртност?
— Мога само да гадая. Предполагам, че е предизвикана от чувството за провал. На Солария нещата явно не вървяха добре. Макар че соларианците най-ревностно защитаваха тезата, че били изградили на своята планета идеалното общество — не само най-доброто в сравнение с всички, които са съществували на Земята, но и най-съвършеното от останалите Външни светове.
— Да не искате да кажете, че Солария е загинала вследствие на колективен душевен разрив на обществото?
— Ако държите на този абсурден начин на изразяване — отвърна Гладиа с явно неодобрение.
Д.Ж. сви рамене.
— Така излиза от думите ви. Но наистина ли биха заминали? Къде биха отишли? Как биха живели?
— Не знам.
— Но мадам Гладиа, добре известно е, че соларианците са свикнали да разполагат с огромни площи земя и да бъдат обслужвани от десетки хиляди роботи, за да може всеки един от тях да живее в почти пълна изолация. Ако изоставят Солария, къде другаде ще намерят условия, в които ще могат да се глезят по такъв начин? Да не са отишли на някой от другите Външни светове?
— Не, доколкото ми е известно. А както знаете, не съм тяхна довереничка.
— Възможно ли е да са намерили нова планета? Но в такъв случай тя би била абсолютно неприспособена и би отнела много усилия за тераформирането. Те биха ли се справили?
Гладиа поклати глава.
— Не знам.