— Може би всъщност не са си отишли.
— Доколкото разбрах, Солария дава всички признаци, че е опустяла.
— И какви са тези признаци?
— Прекратени са междупланетните връзки. Прекратено е електромагнитното излъчване — освен неизбежно съпровождащото дейността на роботите и характерното за природните източници.
— Откъде знаете?
— Така казаха по новините на Аврора.
— Аха! Новините! А не може ли някой просто да лъже?
— С каква цел някой ще лъже? — хладно запита Гладиа.
— За да подмами нашите кораби на планетата и да ги унищожи.
— Това е абсурдно, Д.Ж. — тонът й ставаше все по-рязък. — Какво печелят космолитите, унищожавайки два търговски кораба с такава сложна машинация?
— Нещо е унищожило два заселнически кораба на една предполагаемо пуста планета. Как ще обясните това?
— Не мога да го обясня. Струва ми се, че отиваме на Солария именно за да намерим някакво обяснение.
Д.Ж. я изгледа мрачно.
— Ще успеете ли да ни насочите към онази част от планетата, която сте владеели, докато сте живяла на Солария?
— Моето имение? — отвърна му Гладиа с изумен поглед.
Сърцето й пропусна един удар.
— Не ви ли се иска да го видите отново?
— Да, иска ми се, но защо точно моето имение?
— Предишните два кораба са кацнали на две съвсем различни и отдалечени места, но независимо от това и двата са били унищожени доста бързо. Макар че всяко едно място може да се окаже гибелно, вашето имение ми се вижда най-безопасното.
— Защо?
— Защото там можем да получим помощ от роботите. Вие ще ги познаете, нали? Предполагам, че те биха издържали и повече от двайсет десетилетия. Както Данил и Жискар. А онези, които са били в имението по ваше време, няма да са ви забравили, нали? Ще ви посрещнат като своя господарка и ще ви засвидетелстват своето подчинение, което са длъжни да проявят към вас в много по-голяма степен, отколкото към едно обикновено човешко същество.
— В имението ми имаше десет хиляди робота — отвърна Гладиа. — На външен вид познавах може би трийсетина от тях. Повечето от останалите не съм виждала никога, може би и те мен. Селскостопанските роботи са сравнително примитивни, както горските или минните. Домашните ще ме помнят, ако не са били продадени или прехвърлени след заминаването ми. Да не говорим, че стават нещастни случаи и някои роботи не издържат двайсет десетилетия. Освен това, не знам какво си мислите за паметта на роботите, но човешката не е безпогрешна и може да не позная нито един от тях.
— Дори и да е така — настоя Д.Ж., — ще можете ли да ми покажете как да стигна до вашето имение?
— С точните координати? Не.
— Разполагам с карти на Солария. Те могат ли да ви помогнат?
— Може би донякъде. Имението се намира в центъра на южната част на северния континент Хелиона.
— Щом намерим приблизително мястото, ще можете ли да се ориентирате по терена с по-голяма точност, ако се плъзнем над повърхността на Солария?
— Искате да кажете по бреговите очертания и реките?
— Да.
— Мисля, че да.
— Чудесно! Междувременно, вижте дали няма да си спомните имената или външния вид на някои от своите роботи. Въпросът може да се окаже на живот и смърт.
18
Д.Ж. Бейли изглеждаше друг човек в компанията на своите офицери. Нямаше я широката усмивка, нито спокойното безразличие към опасността. Той седеше, погълнат от картата, с неимоверно съсредоточен вид.
— Ако жената не греши — заяви накрая той, — разполагаме с очертанията на имението в много тесни граници. И ако преминем в летателен режим, би трябвало да го достигнем съвсем скоро.
— Ще загубим много енергия, капитане — промърмори Джемин Озер, който заемаше длъжността помощник-капитан. Беше висок и също като Д.Ж. добре брадясал. Брадата му имаше жълтеникаво-кафяв цвят, както и веждите, надвиснали над ярко сините му очи. Изглеждаше доста стар, но човек оставаше с впечатлението, че това бе в резултат по-скоро на натрупан опит, отколкото на изминали години.
— Няма как — отвърна Д.Ж. — Ако имахме антигравитацията, която техничарите ни обещават вече цяла вечност, щеше да е съвсем друго.
Той се вгледа отново в картата.
— Тя твърди, че трябва да е на около шейсет километра нагоре по течението от мястото, където тази река се влива в тази, по-голямата. Ако не греши.
— Продължавате да се съмнявате — отбеляза Чандръс Надирхаба, чиито отличителни знаци издаваха, че той е навигаторът, от когото зависи корабът да кацне на точното място — или поне на указаното място. Тъмната кожа и спретнатият мустак подчертаваха красотата на волевото му лице.
— Тя си припомня местността след една пауза от цели двайсет десетилетия — каза Д.Ж. — Ти какво щеше да си спомняш за някое място, ако не си го виждал дори само три десетилетия? Тя не е робот. Може да е забравила.