— И идват насам — добави Жискар. — Ако искате да избегнете евентуална зараза…
— Взела съм мерки — прекъсна го Гладиа. — Филтърът за носа и ръкавиците.
Гладиа не разбираше за какво издигаха разните съоръжения върху равното място около кораба. Повечето членове на екипажа, погълнати от работата, не бяха забелязали Гладиа и двамата й спътника в сянката, където тримата стояха. (В тази част на Солария беше времето на топлия сезон, когато ставаше доста по-топло, отколкото на Аврора, тъй като соларианският ден бе с около шест часа по-дълъг.)
Приближаващите се мъже бяха петима. Единият — най-високият и най-едрият — посочи с ръка към Гладиа. Останалите четирима погледнаха, спряха и известно време останаха неподвижни, сякаш просто им беше станало любопитно. После първият им направи знак и те отново тръгнаха, но промениха посоката си съвсем леко така, че сега вървяха право към тримата аврорианци.
Гладиа ги наблюдаваше мълчаливо, присвила вежди с презрение. Данил и Жискар безстрастно чакаха.
— Не знам къде е капитанът — тихо се обърна Жискар към Данил. — Не го виждам сред членовете от екипажа, където би трябвало да бъде.
— Да се оттеглим ли? — попита високо Данил.
— Би било позорно — отвърна Гладиа. — Това е моята планета.
Тя не помръдна, а петимата мъже приближаваха с безгрижен вид.
Бяха работили много — тежък физически труд (като роботи, помисли си Гладиа с отвращение) — и сега бяха потни. Гладиа усети неприятната миризма, която лъхаше от тях. При други обстоятелства това щеше да я накара да си тръгне по-бързо от каквито и да било заплахи, но сега тя не помръдваше. Сигурна беше, че филтърът за нос смекчава тежката миризма.
Едрият мъж вървеше най-отпред. Кожата му имаше бронзов загар. Голите му, мускулести ръце лъщяха от потта. Беше може би трийсетгодишен (доколкото Гладиа можеше да съди за възрастта на тези краткоживущи същества) и ако се изкъпеше и облечеше както трябва, сигурно щеше да добие съвсем представителен вид.
— Значи вие сте госпожата от Аврора, която сме взели с нас на кораба — каза той. Изговаряше думите доста бавно, очевидно в стремежа си да придаде аристократични нотки на своя галактически. Безуспешно, разбира се — говореше като заселник, при това по-грубо и от Д.Ж.
— Аз съм от Солария, заселнико — поясни Гладиа териториалните си права, но после млъкна объркано и смутено. Бе мислила толкова много за Солария, че двайсетте десетилетия сякаш се бяха стопили и сега тя произнасяше думите с плътен солариански акцент — с отвореното „а“ и с твърдото „р“.
— Аз съм от Солария, заселнико — повтори тя много по-тихо и не така заповеднически, но акцентът на аврорианския университет — стандартният галактически език на всички Външни светове — прозвуча ясно в гласа й.
Заселникът се изсмя и се обърна към другите.
— Говори префърцунено, но на нас такива не ни минават. Нали, момчета?
Другите също се засмяха, а един се провикна:
— Накарай я да поговори още малко, Нис. Може да се научим да приказваме като аврорианските птиченца — той подпря едната си ръка колкото се може по-изящно на хълбока, а другата издаде нелепо напред.
— Млъквайте — извика им Нис, докато все още се хилеше. Моментално настъпи тишина.
— Аз съм Берто Нис, космонавт първи ранг. А как е твоето име, малката?
Гладиа не посмя да продума и дума.
— Държа се съвсем учтиво, малката. Говоря ти кавалерски. Като космолит. Знам, че си достатъчно стара, за да ми бъдеш прапрабаба. На колко години си, малката?
— На четиристотин — извика някой от четиримата зад Нис, — но не изглежда на толкова.
— Не изглежда и на сто — отбеляза друг.
— Още става за оная работа — подвикна трети, — а май отдавна не й се е случвало. Питай я дали иска. Дръж се прилично, питай я дали може да се сменяме.
Гладиа почервеня от гняв и Данил се намеси:
— Космонавт първи ранг Нис, вашите мъже обиждат мадам Гладиа. Бихте ли се оттеглили?
Нис извърна поглед към Данил, досега изобщо не го бе забелязал. Усмивката изчезна от лицето му и той каза:
— Слушай, сега. Тази малка дама е забранена зона. Капитанът каза така. Няма да я закачаме. Само малко безобидни приказки. Онова там е робот. Няма да го закачаме, а той не може да ни направи нищо. Познаваме Трите закона на роботиката. Ще му заповядваме да не ни пречи, нали разбираш. Но ти си космолит, а капитанът не ни е нареждал нищо във връзка с теб. Така че — закани се той с пръст, — стой настрана и не се бъркай, защото ще насиним хубавичката ти кожа и тогава ще има да плачеш.
Данил не отговори нищо.
Нис кимна с глава.
— Добре. Обичам хората, които не се правят на много умни и не се захващат с неща, които после не могат да довършат.