— На един космолит? — гласът на Нис прозвуча ужасено.
— Разбира се. Нарушили сте заповедите ми.
— Не исках да й направя нищо лошо — упорито повтори Нис.
— И на мъжа ли не искаше да направиш нищо лошо?
— Той вдигна ръка срещу мен, капитане.
— Зная. Защо?
— Защото се опитваше да ме командва.
— И ти не можа да се примириш с това?
— А вие щяхте ли да се примирите, капитане?
— Добре де. Значи не си се примирил. И затова се просна право по лице. Как стана това?
— Не ми стана много ясно, капитане. Той действаше много бързо. Като на ускорен кадър. И пипаше здраво като с желязо.
— Така, така. А ти какво друго си очаквал, идиот такъв? Той наистина е от желязо.
— Какво искате да кажете, капитане?
— Нис, нима е възможно да не знаеш историята на Илайджа Бейли?
Нис затърка смутено ухото си.
— Знам, че ви се пада някакъв прапрадядо, капитане.
— Всеки може да се досети за това по името ми. Попадала ли ти е някога историята на неговия живот?
— Не съм по тая част, капитане. Не си падам по историята.
Той присви рамене, но изтръпна от болка и понечи да разтрие с ръка рамото си. После реши, че ще е по-добре да не се опитва и се отказа.
— Чувал ли си някога за Р.Данил Оливо?
Нис смръщи вежди.
— Бил е приятел на Илайджа Бейли.
— Точно така. Значи все пак знаеш нещо. А знаеш ли какво означава „Р.“-то?
— Означава „Робот“, нали? Приятел-робот. По него време ги е имало роботите на Земята.
— Имало е, Нис, и все още има. Но Данил не е бил просто робот. Той е бил робот от Външните светове, който е изглеждал като космолит. Помисли си, Нис. Познай кой е космолитът, с когото си налитал да се биеш.
Нис опули очи, лицето му се наля с кръв.
— Искате да кажете, че тоя космолит е роб…
— Това е Р.Данил Оливо.
— Но, капитане, това е било преди двеста години.
— Така е, а жената е била близка приятелка на Праотеца Илайджа Бейли. Тя живее вече двеста трийсет и три години — за твое сведение, ако още те интересува, — а мислиш ли, че и един робот няма да изкара толкова? Опитал си да се биеш с робот, глупак такъв.
— Защо той не каза, че е робот? — попита Нис силно възмутен.
— Защо да казва? Ти пита ли го? Виж какво, Нис. Чу какво казах на другите, ако решат да се разприказват. Същото важи и за теб, но в много по-голяма степен. Те са само обикновени членове на екипажа, докато теб мислех да направя шеф на момчетата. Мислех. Ако ще отговаряш за екипажа, трябва да имаш не само мускули, но и мозък. Така че сега ще ти бъде много по-трудно, защото ще трябва да ми го докажеш — противно на моето твърдо убеждение, че не е така.
— Капитане, аз…
— Стига приказки. Слушай. Ако тази история се разчуе, останалите четирима стават чираци, а ти ставаш нула. Никога повече няма да се качиш на борда на кораб. Нито един кораб няма да те вземе, обещавам ти го. Нито в екипажа, нито като пътник. Помисли си колко пари можеш да изкараш на Бейлиуърлд и при това като какъв? Но само в случай, че се разприказваш за случката или че ядосаш с нещо космолитката, или че дори само задържиш поглед върху нея и нейните роботи повече от половин секунда. Освен това ще се погрижиш никой друг от екипажа да не я обиди и с най-малкото. Ще държа отговорен теб… И те глобявам с двуседмична надница.
— Но капитане — жално поде Нис, — другите…
— Очаквах по-малко от другите, Нис, затова ги глобих по-малко. Изчезвай.
21
Д.Ж. си играеше безцелно с фотокуба, който неизменно стоеше на бюрото му. При всяко завъртане той потъмняваше, а щом стъпеше на някоя от страните си, се избистряше. Тогава се появяваше усмихнатият триизмерен образ на женска глава.
Сред екипажа се носеше слух, че на всяка от шестте страни съответстваше образа на различна жена. Слухът бе напълно основателен.
Джемин Озер наблюдаваше с пълно безразличие как образите ту се появяват, ту изчезват. Сега, когато корабът беше обезопасен — или поне толкова, колкото бе възможно — срещу атаки от всякакъв предполагаем характер, дойде време да се помисли за следващия ход.
Д.Ж. обаче се захващаше с проблема отдалеч — или може би изобщо не се захващаше.
— Разбира се, жената е била виновна — каза той.
Озер присви рамене и прокара ръка по брадата си, сякаш за да си придаде увереност, че той поне не е жена. За разлика от Д.Ж. беше оставил горната си устна богато обрасла.
Д.Ж. продължи:
— Очевидно фактът, че се намира на родната си планета, е заличил у нея и последната следа от благоразумие. Напуснала е кораба, въпреки че я помолих да не го прави.
— Можехте да й заповядате да не слиза.
— Не съм сигурен дали щеше да има полза. Тя е една разглезена аристократка, свикнала да прави каквото си иска и да командва роботите си. Пък и смятам да я използвам, за което искам нейното съдействие, а не цупене. Да не говорим, че е била приятелка на Праотеца.