Выбрать главу

Цената на подобно спокойствие представляваше необходимостта роботите за охрана да не напускат своя периметър. Тях никога не ги използваха, но само защото те винаги стояха на пост.

Жискар и Данил, чиито способности бяха както по-големи, така и по-всеобхватни от тези на останалите роботи в имението, нямаха някакви определени задължения. Освен ако това, че трябваше да следят как си вършат работата всички останали, не се броеше за специално задължение.

В 0300 те бяха завършили обиколката на поляната и залесената площ, при която проверяваха дали външната охрана изпълнява добре функциите си и дали няма някакви проблеми.

Срещнаха се близо до южния край на имението и известно време си поговориха малко на техния съкратен Езопов език. Разбираха се много добре, с десетилетната практика зад гърба си. За тях не съществуваше необходимост да се впускат във всички онези обстоятелствени пояснения на човешката реч.

— Облаци. Невидима — промълви Данил с едва чут шепот.

Ако Данил говореше пред хора, той би казал: „Както виждаш, приятелю Жискар, небето се заоблачи. Мадам Гладиа въобще нямаше да успее да види Солария, ако беше останала да изчака.“

А отговорът на Жискар: „Прогнозирано. По-скоро срещата“, беше еквивалент на: „Предвидиха го в прогнозата за времето, приятелю Данил, и можеше да бъде използвано като добър претекст да накараме мадам Гладиа да си легне рано. Стори ми се обаче по-важно да реша проблема без заобикалки и да я убедя да се съгласи със срещата, за която ти бях казал преди това.“

— Струва ми се, приятелю Жискар — каза Данил, — че главната причина да не можеш да я убедиш така лесно се криеше във факта, че тя беше разстроена от изоставянето на Солария. Бил съм на Солария веднъж с колегата Илайджа — по времето, когато мадам Гладиа все още беше соларианка и живееше там.

— Винаги съм смятал — заяви Жискар, — че мадам Гладиа не е била щастлива на родната си планета, че с радост я е напуснала и никога не е имала намерение да се връща. И все пак трябва да се съглася с теб, че тя изглеждаше потисната от факта, че историята на Солария е стигнала своя край.

— Не разбирам защо мадам Гладиа реагира така — рече Данил, — но човешките реакции, изглежда, често пъти не са логично следствие от събитията.

— И затова понякога е трудно да се прецени кое би навредило на дадено човешко същество и кое не. — Ако беше човек, Жискар щеше да изрече това с въздишка, дори с въздишка на раздразнение. В дадения случай той просто го изтъкна като безпристрастна оценка на проблемна ситуация. — Това е една от причините да ми се струва, че Трите закона на роботиката са непълни или недостатъчни.

— Казвал си го и преди, приятелю Жискар. Опитах се да ти повярвам, но безуспешно — отвърна Данил.

Известно време Жискар не каза нищо.

— Логически допускам, че те трябва да са непълни или недостатъчни — продължи накрая той, — но когато се опитвам да повярвам, че е така, аз също не успявам, защото съм обвързан с тях. Но съм сигурен, че ако не бях обвързан, щях да вярвам в тяхната недостатъчност.

— Това е някакъв парадокс, който не мога да разбера.

— Нито пък аз. И все пак нещо ме кара да дам израз на този парадокс. Понякога дори ми се струва, че съм само на крачка да открия в какво се състои непълнотата или недостатъчността на Трите закона на роботиката, както например при разговора ми с мадам Гладиа тази вечер. Тя ме попита как може отлагането на срещата по-скоро да й навреди лично, отколкото да предизвика някаква абстрактна вреда. На този въпрос имаше и отговор, който аз не можех да й дам, защото той излизаше извън рамките на Трите закона.

— Ти й даде идеалния отговор, приятелю Жискар. Едно оскверняване на паметта на колегата Илайджа би засегнало мадам Гладиа дълбоко.

— Това беше най-добрият отговор в рамките на Трите закона. Но не и най-добрият възможен.

— А какъв е най-добрият възможен отговор?

— Не зная, понеже не мога да го изразя с думи или дори с понятия, докато съм обвързан от Законите.

— Отвъд Законите няма нищо — отбеляза Данил.

— Ако бях човек — каза Жискар, — щях да виждам отвъд законите и мисля, приятелю Данил, че ти би могъл да го направиш по-лесно, отколкото аз.

— Аз ли?

— Да, приятелю Данил. Отдавна си мисля, че макар и да си робот, твоят начин на мислене забележително прилича на човешкия.

— Не е редно да мислиш така — бавно отвърна Данил, сякаш изпитваше болка. — Мислиш си такива неща, защото можеш да виждаш какво става в главите на хората. Това те извращава и в крайна сметка може да те унищожи. Тази мисъл ми е крайно неприятна. Опитай се, ако можеш, да не четеш чуждите мисли повече от необходимото.