— Как би трябвало да ти викам, момче? — попита Бейли.
— Аз съм Жискар, сър.
— Р. Жискар?
— Ако желаете, сър.
— Има ли библиотека на кораба?
— Да, сър.
— Можеш ли да ми донесеш филмокниги за Аврора?
— Какви, сър?
— История, политология, география — каквото и да е, което да ме запознае с планетата.
— Да, сър.
— И филмоскоп.
— Да, сър.
Роботът напусна през двойната врата и Бейли закима мрачно на себе си. По време на пътуването си до Солария не му беше хрумвало да оползотвори времето за прекосяване на Космоса в научаване на нещо полезно. Имаше напредък през последните две години.
Бейли пробва да отвори вратата, през която малко преди това беше минал роботът. Беше заключена и изобщо не поддаде. Щеше безкрайно да се учуди, ако не беше така.
Той огледа стаята. Имаше хипервълнов екран. Поигра си безцелно с копчетата и внезапно го удари взрив от музика. Накрая успя да намали звука и се заслуша с неодобрение. Дрънчене и дисонанс. Инструментите в оркестъра звучаха леко преиначено.
Натисна други копчета и най-сетне успя да смени образа. Беше хванал космически футбол, който очевидно се играеше при нулева гравитация. Топката летеше по права линия, а играчите (прекалено много от всеки отбор — с плавници на гърбовете, лактите и колената, предназначени за контролиране на движенията) се носеха с грациозен замах. Необичайните движения замаяха Бейли. Той се протегна напред и тъкмо когато намери и използва копчето за изключване, чу вратата зад себе си да се отваря.
Обърна се и тъй като очакваше без съмнение да види Р. Жискар, в началото успя само да разбере, че е някой, който не беше Р. Жискар. След още едно-две премигвания осъзна, че вижда абсолютно човешка фигура с широко лице и изпъкнали скули, с къса, златиста коса, пригладена назад. Фигурата беше облечена в дрехи с непретенциозна кройка и цветове.
— Йосафате! — извика Бейли почти задавено.
— Колега Илайджа — каза другият и пристъпи напред с малка, сериозна усмивка на лицето си.
— Данил! — изкрещя Бейли, хвърли се върху робота и силно го прегърна. — Данил!
7.
Бейли продължаваше да държи Данил, единственият неочаквано познат предмет на кораба, единствената силна връзка с миналото. Той се беше вкопчил в него в изблик на облекчение и привързаност.
После, малко по малко, дойде на себе си и осъзна, че прегръща не Данил, а Р. Данил — Робота Данил Оливо. Прегръщаше робот, а роботът го придържаше леко и се оставяше да бъде прегръщан, като преценяваше, че действието доставя удоволствие на едно човешко същество. Той търпеше това действие, защото позитронният потенциал на мозъка не му позволяваше да отблъсне прегръдката и по този начин да причини разочарование и притеснение на човешкото същество.
Непреодолимият Първи закон на Роботиката гласи: „Роботът не бива да наранява човешко същество…“, а да отблъснеш приятелски жест би означавало да нараниш.
Бавно, така че да не издаде ни най-малко собственото си огорчение, Бейли отпусна ръце. Дори стисна за последно ръцете на робота над лактите, така че да не изглежда, че го пуска засрамен.
— Не съм те виждал, Данил — подхвана Бейли, — откакто докара на Земята онзи кораб с двамата математици. Спомняш ли си?
— Определено, колега Илайджа. Удоволствие е да се видим пак.
— Чувстваш вълнение, нали? — необмислено попита Бейли.
— Не мога да кажа какво чувствам в човешкия смисъл, колега Илайджа. Мога да кажа, обаче, че видът ви сякаш кара мислите ми да текат по-гладко, и че гравитационният натиск върху моето тялото сякаш притиска усещанията ми с по-малка сила, и че има и други промени, които мога да определя. Предполагам, че това, което усещам, съответства грубо на онова, което вие усещате, когато казвате, че изпитвате удоволствие.
Бейли кимна.
— Каквото и да усещаш, когато ме виждаш, стари колега, то изглежда е за предпочитане пред състоянието, в което си, когато не ме виждаш. Това ми стига — ако разбираш какво искам да кажа. Но как така попадна тук?
— След като Жискар Ревентлов съобщи, че вие сте… — Р. Данил замлъкна.
— Пречистен? — попита Бейли сардонично.
— Дезинфекциран — продължи Р. Данил. — Реших, че вече мога да вляза.
— Надявам се, че в противен случай не би се страхувал от зараза?
— Съвсем не, колега Илайджа, но при това положение останалите на кораба не биха ме допуснали до себе си. Населението на Аврора е чувствително към опасността от зараза, понякога до степен, надхвърляща разумната оценка на вероятността.
— Разбирам, но аз не те питах как попадна тук точно в този момент. Имах предвид как попадна тук въобще?