— Но то беше само за миг — каза Илейн. — И всъщност не бях гола. Нали знаеш, че бях по халат. Пък и нали ти ме накара да го направя.
— Да — отвърнах аз. — Да, да. — Бях смутен. Реших да продължа да налучквам. — Но после, когато ти пи шампанско от обувката ми…
— Само глътка — каза тя. — Не ти ли хареса?
— Ти беше великолепна — отвърнах аз и ме побиха трънки. — Предполагам, че не е честно да ти напомням сега за това…
— Глупости, на мен ми харесва да говорим.
— Ами какво ще кажеш за онзи абсурден миг, когато си разменихме дрехите?
— Е, това наистина беше перверзно — засмя се тя.
Аз се изправих.
— Илейн — заговорих сериозно. — Какво точно, дявол да го вземе, си правила снощи?
— Що за въпрос — отвърна тя. — Бях с теб.
— Не, Илейн.
— Но, Чарлз… Тези неща, за които току-що говори…
— Измислих ги.
— Тогава с кого си бил ти снощи?
— Бях си вкъщи, сам.
Илейн се замисли за малко.
— Боя се, че ще трябва да ти призная нещо — каза накрая тя. Аз скръстих ръце и зачаках.
— Аз също си бях сама вкъщи снощи.
Аз повдигнах едната си вежда.
— А останалите нощи?
Тя въздъхна дълбоко.
— Чарлз, не мога повече да те мамя. Аз наистина исках да преживея едно старовремско ухажване. Но когато моментът дойде, като че ли не можех да го вместя в програмата си. Разбираш ли, наближаваше края на уроците ми по ацтекско грънчарство, тъкмо бях избрана за председател на лигата за подпомагане на алеутите, пък и повият ми бутик се нуждаеше от особено внимание…
— И какво направи?
— Ами… Просто не можех да ти кажа „виж какво, хайде да се откажем от ухажването и просто да се оженим“. Все пак аз едва те познавах.
— Какво направи?
Тя въздъхна.
— Познавам няколко момичета, които са попадали в подобно положение. Те са ползвали онзи наистина хитър производител на роботи Снайти… Защо се смееш?
— Защото и аз трябва да ти призная нещо — отговорих. — Аз също ползвах услугите на господин Снайти.
— Чарлз! Ти всъщност си изпратил един робот да ме ухажва? Как можа! Ами ако аз бях истинската?
— Мисля, че и двамата не можем да си позволим да се възмущаваме чак толкова. Твоят робот прибра ли се снощи?
— Не. Мислех, че Илейн II и ти…
Аз поклатих глава.
— Аз никога не съм срещал Илейн II, а ти никога не си срещала Чарлз II. Явно нашите роботи са се срещали, ухажвали и сега са избягали заедно.
— Но роботите не могат да правят така.
— Нашите могат. Предполагам, че са успели да се препрограмират взаимно.
— Или може би са се влюбили — с копнеж изрече Илейн.
— Ще открия какво се е случило — казах аз. — Но сега, Илейн, нека помислим за нас. Предлагам в най-близко време, удобно и за двама ни, да се оженим.
— Да, Чарлз — прошепна тя. Целунахме се. А после нежно и с любов започнахме да координираме графиците си.
Успях да проследя бягството на роботите до космодрума „Кенеди“. Те бяха взели совалката до космическа платформа номер 5 и там се бяха прехвърлили на експреса „Кентавър“.
Не си направих труда да ти търся повече. Можеха да бъдат на един от цяла дузина светове.
Илейн и аз бяхме дълбоко засегнати от това приключение. Осъзнахме, че сме се превърнали в свръхспециализирани, твърде заети с работа хора, невероятно небрежни към простичките, дребни удоволствия. Заехме се с този въпрос и отделихме по един допълнителен час на ден, седем часа седмично, които просто прекарвахме заедно. Нашите приятели ни смятат за романтични глупаци, но на нас не ни пука. Знаем, че Чарлз II и Илейн II, другите ни „аз“, биха одобрили това.
Ще добавя само това: една нощ Илейн се събуди в състояние на истерия. Бе сънувала кошмар. Насън внезапно разбрала, че всъщност Чарлз II и Илейн II били истинските хора, които избягали от безчовечността на Земята в някакъв по-прост и по-приятен свят. А ние сме били роботите, които те оставили вместо себе си, програмирани така, че да вярват, че са хора.
Казах на Илейн колко глупаво е това. Доста време ми беше нужно докато я убедя, но накрая успях. Сега сме щастливи и живеем добър, продуктивен и изпълнен с обич живот. Но вече трябва да свършвам и да се заема с работата си.